Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

Отправи се към кучкарника в студения нощен въздух, привлечен от кучешкия лай както майка от плача на бебето си. Щом отключи вратата, Феликс — оставен на свобода, за да пази, и другите кучета млъкнаха. Тег застана пред клетката на Уошингтън с докторската си чанта в едната ръка и с дистанционното устройство в другата. Трескавите очи на Уошингтън го гледаха с ужас, човекът трепереше от страх. На Тег това не се хареса, въпреки че беше развълнуван, но все пак се примири. Подозираше ли негърът какво го очаква? Шарън също изглеждаше ужасена. „Всички сме неумолимо свързани помежду си“, помисли си той. Размаха дистанционното устройство.

Уошингтън отговори учудващо ясно въпреки намордника:

— Кой ти дава право да вършиш това? Да не се мислиш за Господ?

Първата мисъл на Тег беше да му пусне един електрошок и да го погледа как скимти, но не го направи. Почувства се задължен да му отговори, ако не за друго, поне за да чуе собственото си обяснение.

— Правя това, което трябва. Всички сме длъжни да постъпваме така. Не може без жертви. Не, не може без жертви.

— Ти си измамник. Дори не си доктор. Сам ми каза, че си ветеринар. Ти си само един лечител на животни. Как можеш да претендираш, че си доктор?

— Да претендирам? — Ноздрите на Тег се разшириха. Очите му гневно засвяткаха. Като по даден знак кучетата, които сновяха припряно напред-назад, изведнъж спряха — усещаха нещо. В бараката настъпи гробна тишина.

Тег натисна бутона на дистанционното устройство. Негърът заподскача из клетката като кукла. Шарън пищеше, без да може да издаде звук. Кучетата залаяха.

Елдън изключи устройството.

— Достатъчно.

Уошингтън се строполи на цимента. Беше в състояние на пределна ерекция.

— Как си обясняваш това? — обърна се Тег към Шарън и посочи към изправения член на Уошингтън, но тя не гледаше натам. Беше се свила на кълбо и трепереше.

Майкъл нямаше сили да помръдне и представляваше чудесна мишена. Тег стреля с пистолета. В стрелата имаше силна доза валиум. Нямаше да прибягва до кетамина, докато не го пренесеше в къщата.

— Сега ще заспи. Това е всичко — излъга той жената, без да му мигне окото. Казвал беше много пъти тази фраза на собствениците на домашни животни. Какъв необичаен евфемизъм!

Уошингтън не се опита да извади стреличката. Волята му беше сломена. Странното беше, че Тег се засегна най-много от това.

Направи великолепно първите разрези. „Трябва да ги заснема на видеокасета“, помисли си той. Пациентът му лежеше пред него с двадесетсантиметров срез на гърдите. Отново почувства, че му липсва помощта и подкрепата на Памела. Беше станал зависим от нея. Това го караше да се чувства неудобно; не беше готов да приеме напълно подобно обвързване с някого.

Сега внимаваше за всяко свое действие, защото точно това беше грешката, която направи преди двадесет години. Стараеше се да не мисли за полицията. За момент престана да се гневи и на Памела. Опита се да се издигне над тези неща, да намери спокойно кътче в мозъка си, откъдето да започне работа.

Обмисляше внимателно всяка подробност. Разцепва гръдната кост с триона, поставя ретрактора за разтваряне на гръдната кост и го застопорява, отваря гръдния кош, отваря перикардия, идентифицира и обездвижва всички кръвоносни съдове, влизащи и излизащи от сърцето, облива сърцето със студен разтвор, поставя около него лед, събира в сноп всички кръвоносни съдове, отрязва сърцето от тях и веднага го поставя в лед. Той се поздрави колко лесно изреди действията, които трябваше да извърши. Не беше чак толкова трудно. Всичко трябваше да става стъпка по стъпка. Провери дали достигаше инструментите, които евентуално биха му потрябвали. Те бяха на местата си. А сега да започва…

Включи електрическия трион. Кетаминът и валиумът парализираха и отпуснаха човека, но очите му останаха отворени. Тег се разсейваше от този безизразен поглед. Сега Памела не беше до него, тя обикновено изричаше гласно всяка следваща процедура, както пилотът на самолета проверява дали уредите на контролното табло показват, че всичко е наред. Тег се усети, че гледа тези очи и разговаря с пациента си. Електрическият трион шумно бръмчеше. Трябва да натисне леко нагоре, за да разреже гръдната кост, но да внимава да не засегне тъканта под нея, т.е. сърцето. Костта се виждаше ясно и Тег подложи триона под долния й край, за да може тя да влезе леко в леглото на инструмента. Това беше същата процедура, която не изпълни правилно преди двадесет години. Като че ли беше вчера. Този ден изведнъж изплува от подсъзнанието му. То започна да му погажда номера: на операционната маса не беше Уошингтън, а Томас Кент. Неговите очи бяха отворени. Като че ли беше мъртъв. За секунда пред него заставаше Уошингтън, на следващата се явяваше Томас Кент. Ту единият, ту другият — ту черна, ту бяла кожа, ту позитив, ту негатив. „Ти си измамник“ — ясно си спомни думите на негъра. „Не, не съм, помисли си той. Ще ти покажа, че не съм.“ Гръдната кост влиза плавно в леглото на триона. Спомни си как безупречно беше извършвал тази процедура върху трупове. Как беше асистирал на Милингфорд двадесетина пъти и никога не беше ставала засечка.