Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

— Матюс, искам да се свържеш с ФБР, за да изготвите псих… — Той спря. — Къде, по дяволите, е Матюс? Матюс, покажи се или поне вдигни ръка! Болд! — викна той. — Не стоеше ли тя точно зад теб?

— Не знам, лейтенант — излъга Болд, стиснал в ръка бележката, която тя му подаде. Малко преди да се измъкне, тя написа нещо на листа, като използваше гърба му за подложка.

— Може би е отскочила до тоалетната — обади се Ла Моя.

— Гейнис, намери я — нареди Шосвиц.

— Не се престаравай — прошушна й Болд, докато минаваше край него.

Тя се обърна и му смигна. Дафи сигурно вече беше тръгнала натам, за където се беше запътила.

Той разтвори ръка и прочете смачканата бележка. Върху гърба на бланката, която й беше дал Ла Моя, беше писала с червило: „Дръж Мейбек, а аз ще се заема с нея“. Една стрелка сочеше, че трябва да обърне бележката от другата страна, където името Памела Чейз беше оградено с кръгче.

Болд се обърна към Ла Моя и попита:

— Хей, тя взе ли нещо от палтото ми?

Апартаментът на Памела Чейз се намираше в северната част на университетското градче. Сградата приличаше повече на двуетажен мотел. Дафи караше собствената си хонда прелюд, защото още не й бяха върнали служебната кола от летището. Провери дали полуавтоматичният пистолет „Барета“ си е на мястото в кобура под якето. В този миг чу писукането на електронното устройство за повикване, което висеше на колана й. Откачи кутията и я пусна внимателно между седалките, за да не чува сигналите. През седемте години, прекарани в полицията, не минаваше месец, без да посети стрелбището, а след този белег на врата го посещаваше дори и по-често. Едва сега обаче, когато беше изправена пред възможността да използва оръжието срещу човек, започна да си задава въпроса, дали изобщо би се решила да стреля.

Изкачи циментовите стълби. В главата й гъмжеше от мисли. Спря на площадката да си поеме дъх, съсредоточи се и се приближи до апартамент номер шест. Над ключалката беше закрепена табелка с името на Памела Чейз. Дафи се почувства като детектив, а не като канцеларски плъх. Повдигаше й се, очите й горяха, а пръстите на ръцете й бяха студени като лед. Чувстваше напрежението в две точки на врата си като орлови нокти, впили се в него. Усещаше солен вкус в пресъхналата си уста, а туптенето в ушите направо я оглушаваше.

Изглежда сега всичко зависеше от този момент. Ако Памела Чейз се обявеше против Тег, Шарън все още имаше някакъв шанс.

Тя почука на вратата.

Жената, която я отвори, беше пълна, на около двадесет и пет — двадесет и шест години. Имаше изненадващо невинни очи и в дясната си ръка държеше филия, намазана с конфитюр.

— Памела Чейз? — попита Дафи.

Въпреки че имаше кроткия вид на човек, с когото можеше да се справи лесно, Дафи беше нащрек. Мейбек се оказа изненадващо костелив орех. Сега, когато до петък, 10 февруари, оставаха броени часове, Памела Чейз изглежда беше последният човек, който можеше да я отведе до Елдън Тег.

Нямаше време за любезности и опипване на почвата. Дафи трябваше да се впусне направо в атака, да нарани тази жена и да я паникьоса.

— Аз съм от полицията, госпожице Чейз — показа й полицейската си карта. — Разследвам едно отвличане, четири убийства и поредица жътви на човешки органи, които са били извършени в продължение на три години.

Филията с конфитюра се пльосна върху зеления жакардов килим. Като че ли малко попрекали. Памела все още стискаше с пръсти една хапка. Лицето й и без това нямаше никакъв тен, но сега стана още по-бледо. Примигваше, сякаш слънцето блестеше право в очите й. А слънце изобщо нямаше. Небето беше сиво-черно и безцветно като витрина, осветявана от слаба електрическа крушка. Опита се да каже нещо, да издаде някакъв звук, но сякаш в гърлото й нещо бе заседнало. „Нещо като вина“, помисли си Дафи. Такова нещо не можеш да преглътнеш, колкото и да се опитваш.

— Какво ще кажете, ако сложим край на изумлението? — Момичето не разбра намека. — Мога ли да вляза?

— Какво искате?

Дафи искаше да каже: да видя Шарън жива, да разполагам с повече време, хората, които бяха натоварени с наблюдението, да продължат работата си, искам някакъв шанс.

— Искам да видя Елдън Тег зад решетките — каза тя.

Вратата се отвори. Момичето се отправи, олюлявайки се, към средата на стаята, обзаведена като в пансион. Вървеше като замаяна. Движенията й бяха некоординирани. Въпреки че не чу да я канят, Дафи затвори вратата зад себе си. Тя се хлопна и момичето се обърна. Все още примигваше болезнено с очи.