Елмор Ленард - Преследваният

— Един момент — рече Мел и забърза назад към оградата.

Дейвис пак погледна към Тали.

— Готова ли си?

Момичето кимна, стиснало здраво пушката, опряна на перваза.

— Има и други начини — каза Дейвис, — но никой от тях не ми харесва. Нали нямаш нищо против.

Момичето пак кимна, страхуваше се да проговори.

— Тогава да го направим — рече Дейвис.

Той свали маузера, опря го на перваза до момичето, после отиде до тялото на Розен.

Ето че се зададоха: Мати и адвокатът вървяха отпред, отзад идваха Валенцуела и Теди с автомати; Рашад беше между тях и носеше някаква спортна чанта от плат. Парите сигурно бяха в чантата, в случай че Дейвис поиска да ги види. „В чантата положително има и пистолет“ помисли си Дейвис, докато ги гледаше. Той държеше здраво Розен в ръцете си, мъртвото тяло беше достатъчно извито, за да изглежда от разстояние като живо, а главата беше опряна на рамото на Дейвис. Опитваше се да не гледа лицето му. Прекрачи канапето, което барикадираше вратата и излезе на двора.

Сега и те го видяха. И петимата се бяха втренчили в него, като пристъпваха по тревата откъм оградата. Дейвид напредваше откъм къщата и щяха да се срещнат там, където бяха парите. Петимата стигнаха първи. Мати отстъпи встрани. Адвокатът се оказа по-хитър. Той започна да събира стодоларовите банкноти, като в същото време все повече се отдалечаваше от групата.

Когато Дейвис беше скъсил разстоянието на по-малко от шест метра, Валенцуела попита:

— Какво му е на Розен?

Дейвис не отговори. Той продължи, оставаха му около три метра до отвореното куфарче и неочаквано приклекна и положи на земята тялото на Розен. Остана така, насочил поглед към тях. Искаше му се двамата с автоматите да бяха един до друг и Рашад да не стоеше помежду им. Дрехите им бяха прашни и по тях личаха петна от пот. Слънцето зад тях ги очертаваше като тъмни силуети. Но слънцето не го притесняваше. Дори ги открояваше по-ясно. Те бяха приковали очи в Розен. Дейвис остана коленичил, лявата му ръка лежеше върху дланите на Розен.

— Ами, ние сме тук — каза Рашад. Той държеше пред себе си платнената чанта, пъхнал ръка в нея. Когато погледна към лицето на Розен, към затворените му клепачи, той възкликна: „Защо си си направил труда да го изнасяш?“

Дейвис си представи всичко, миг преди то да се случи.

— Изнасяме мъртвите си — обяви той.

Измъкна изпод дланите на Розен колта 38-и калибър и стреля в гърдите на Рашад, чиято ръка се изхлузи от чантата. Видя го да залита настрани, но нямаше време да изчака, за да види дали го е повалил.

Стреля по Валенцуела тъкмо когато автоматът му се беше насочил към него; улучи го в стомаха и в гърдите; Валенцуела се строполи, а автоматът излетя във въздуха. Той вече беше вън от играта.

Някой викаше нещо, онзи с кърпата на главата, който приличаше на пират.

Дейвис стреля в лицето на Теди, докато Теди приклякваше за стрелба и видя как ръцете му се вдигнаха заедно с автомата. Гърдите му изскочиха нагоре и той го застреля и в гърдите.

Трябваше да се добере до Рашад, защото не беше сигурен за него, но тъкмо насочваше колта и, по дяволите, закъснял беше само миг — видя беретата на Рашад, насочена срещу него. Беретата стреля първа и този път Дейвис го почувства — не както тогава, когато се качваше на хеликоптера и целият му крак беше в кръв, почувства как куршумът разкъса бедрото на същия му крак. За трети път го раняваха в крака и за трети път се отърваваше. Беше насочил колта към Рашад, а Рашад го гледаше. Стреля четири пъти в гърдите му. Толкова. В колта имаше още един патрон и револверът на доктор Морис, напъхан в панталоните му, вече беше излишен. Дори му пречеше. Извади го и го пусна на земята. Едва тогава почувства колко е тихо. Погледна към Валенцуела и другия, като знаеше, че са мъртви, после върна колта в кобура и се опита да стане, но се наложи да опита повторно, преди да успее. Кракът все още не го болеше и ако имаше някакво усещане за болка, то се дължеше на кръвта. Все пак не смееше да го докосне, защото се боеше, че може да го счупи, когато се изправи. Въпреки това успя да стане, но го обливаше пот.

Мати пръв дойде при него и се опита да му помогне, предложи да го подкрепи, но той успокои Мати, че всичко е наред. Чу гласа на Мел, чу и този на Тали. Тя викаше: „Дейвид…“ и тичаше към тях. Винаги се изненадваше, когато я чуваше да го назовава по име.

Мел прибираше и останалите разпилени банкноти и ги пъхаше в куфарчето. После взе чантата от Рашад, като се опитваше да не го докосва.