Елмор Ленард - Преследваният

— Най-добре ще е да ги съберем всичките на двора — каза Рашад — и да ги оправим наведнъж.

— Та това е Мати — изненада се Тали. — И г-н Банди.

Дейвис ги проследи как минават през пътната врата и се насочват към къщата. Мел носеше скъпото куфарче от крокодилска кожа. Светлосиният адвокат и слабичкият йеменец, с якето му от изкуствена кожа. Те не вървяха един до друг, а и нямаха какво да си кажат. И двамата бяха доведени насила. Разбира се, ето го обяснението за снощния шум от кола и светлините върху камъните.

— Защо ли са дошли? — Тали все още се чудеше.

От тримата стрелци нямаше и следа. Дейвис не смяташе да се впуска в разговор. Той само рече:

— Вземи пушката. Наблюдавай колата и гледай някой да не се опита да се промъкне от другата страна. Ако се опита, застреляй го. Не ми го съобщавай, просто го застреляй.

Вземайки пушката, тя погледна към него. Гласът му беше спокоен, в момента се съсредоточаваше и не хабеше думи. Дейвис нарами маузера и насочи дулото му през прозореца.

— Не им стиска сами да се приближат — каза Дейвис. — Изпращат Мел… а ето ги и тях.

Дейвис опря маузера на рамото си, но изчака. Бяха зад оградата, недалече от пътната врата и от зейналата след взрива дупка. Виждаше само главите и раменете им и осъзна, че теренът по посока на пресъхналото езеро е полегат.

— Ето ги — обади се Тали.

Той й нареди да държи под прицел онзи, който беше най-близо до пътната врата — дългокосия, с омотания около главата му шал или кърпа. Мел и Мати, който се влачеше отзад, напредваха през двора към къщата.

Мел се движеше внимателно, като не отделяше очи от предните прозорци. Мати бе пъхнал ръце в джобовете си. Изглеждаше така, сякаш нямаше друга работа, освен да наблюдава какво става.

— Сержант, вътре ли си?

— Тук съм — обади се Дейвис.

— Не мога да те видя… къде е Розен?

— Искаш ли да влезеш?

— Не, трябва да стоя тук. Това там Розен ли е — хей, Рози, това ти ли си?

— Той е в тоалетната — рече Дейвис.

На Мел му се стори много забавно.

— Слушай, ще имаш ли нещо против, ако и аз я използвам после. Нещо пикочният ми мехур не е наред. Изобщо не знам какво, по дяволите, правя тук. — Той хвърли поглед през рамо и веднага отново се вторачи в прозорците. — Сигурен съм, че разбираш, това не е моя идея. След половин час трябваше да съм в самолета.

— Щом няма да влизаш — каза Дейвис, — какво тогава искаш?

— От тяхно име говоря, нали разбираш? Това изобщо не е моя идея.

Дейвис чакаше.

— Искат да ти предложат нещо. Сто хиляди долара.

Тримата стрелци вече бяха до оградата и вървяха на по няколко ярда един от друг. Щеше да се наложи да презарежда, по със сигурност щеше да улучи първия. Дейвис се прицели във Валенцуела, после вдигна поглед, за да погледне пак към Мел.

— Чу ли какво казах? Сто хиляди. Ето ги тук, вътре са. — Мел повдигна куфарчето.

— За какво си ги донесъл?

— За да си отидеш. Да се махнеш оттук.

— Сам ли?

— Можеш да вземеш и момичето.

— И да зарежа Розен, така ли? Момент.

Дейвис се обърна към Тали. Погледът й, изражението й, бяха станали по-напрегнати.

— Те не знаят — рече й Дейвис.

— Но след като вече е мъртъв… Нали ще влязат и ще го видят.

Дейвис пак се обърна към Мел.

— Розен казва, че идеята не му харесва.

— Боже мой… — Мел кимаше с глава. — Кажи му, че съжалявам, но нищо не мога да направя. А ти, ако искаш, остани тук, за да видиш какво ще стане, ако ли не, приеми стоте бона и си върви. Това е.

— Значи да взема парите на г-н Розен, така ли?

— Какво значение има — отвърна Мел. — Да ти ги покажа ли?

Той коленичи, сложи куфарчето върху тревата, отвори го и го извъртя с отворената страна към Дейвис.

— Виждаш ли ги? Това са сто хиляди долара.

— А къде са останалите?

— Какви останали?

— Отначало бяха двеста хиляди — рече Дейвис. — Ти му изпрати пет. Къде са останалите?

— Ами, виж какво, те ги разделиха с теб, като ти дават по-големия дял. Какво ще кажеш?

Дейвис нищо не отговори Видя как няколко стодоларови банкноти изхвърчаха от куфарчето при един повей на вятъра. Мел възкликна „Боже мой…“ и почти се стовари върху земята, като се опитваше да ги хване.

— Става ли? Побързай, преди всичките да са се разлетели.

Дейвис почака още малко, после отново се обади:

— Кажи им, че съм съгласен, не при условие, че ми дадат всичките пари.

— Господи, но това са сто хиляди! — рече Мел. — Какво още искаш?

— Току-що ти казах, искам ги всичките — отговори Дейвис. — В противен случай продължавам да си стоя тук, а те ще се пекат на слънцето, докато полицията или някой военен патрул не мине насам.