Елмор Ленард - Преследваният

Мел вдигна ръце в жест на безпомощност, като въртеше очи от Рашад към Валенцуела, после към Теди Кас и отново към Валенцуела.

— Джийн… как бих могъл да ти помогна?

— Като спреш да ломотиш — отряза го Валенцуела. — Кларънс ще ти обясни, какво трябва да направиш.

До пресъхналото езеро по-надолу имаше кола. Дей-вис беше сигурен в това, чул бе шум от кола, а и светлините й се бяха отразили в камъните. Вероятно беше сивият мерцедес. Единият от тях трябва да бе отишъл да вземе нещо, каса бира, три пици. Другият може да е дремел до оградата. Или някъде по-надолу. Третият е натиснал копчето, той също може да се е намирал до оградата. Така че беше възможно да е убил един, а може би и двама. Но не трябваше да разчита на това. Нямаше как да разбере, освен ако не отидеше да провери.

Беше осем часа, ярка тиха утрин, по небето не се виждаше и следа от облаче.

Тали, която седеше до тялото на Розен, вдигна глава, когато пехотинецът стана и се отдалечи от прозореца. След това той се върна, разгъна едно одеяло и започна да увива трупа; започна от краката, после, когато стигна до скръстените на гърдите ръце, спря. Коленичи от другата страна. Тя го гледаше как обръща тялото на Розен, как бърка под него и вади портфейла му от задния джоб.

Това, което той вършеше, я ужасяваше. Не можеше да повярва, че пехотинецът пребъркваше портфейла и вадеше оттам пари. Когато понечи да й ги подаде, тя се отдръпна и каза: „Не“, изненадана от кресливостта в гласа си.

— Вземи ги. Малко повече от пет хиляди долара са — рече Дейвис. — Ето и ключа от сейфа му.

— Не мога.

— С него ли искаш да ги заровят? Какъв е смисълът?

— Не мога да взема парите му.

— Той сам ти ги е дал — настояваше Дейвис. — Трябва да ги вземеш.

— Но в сейфа си има още много пари — каза Та-ли. — И тези, не, прекалено много е за мен.

— Той самият ми каза — продължи Дейвис, — че човек трябва да се научи да приема пари, без да се поддава на честолюбиви задръжки. Дал ти ги е, защото му харесваше, защото те обичаше, така че след като него вече го няма, не е нужно да го наскърбяваш, като се опитваш да промениш нещата. Прави с тях, каквото искаш. Купи си дрехи, вземай уроци по степ, ако щеш. Но ги вземи и благодари на Бога, че си го познавала.

Той й подаде парите и ключа, а после придърпа одеялото, като покри и лицето на Розен.

— Малко време го познавах, но мисля, че ме научи на някои неща. — Дейвис спря за момент и се замисли, после додаде: — Бдението свърши.

Тали гледаше парите, като ги държеше в протегнатите си ръце.

— Ти ще вземеш ли малко?

Не получи отговор.

В този момент чуха някой да вика отвън; беше негърът, Рашад, който крещеше:

— Хей, пехотинецо! Тук е един човек, който иска да те види.

— Без стрелба, човече! Пауза в играта!

Рашад се беше изправил до оградата, като изпитваше пехотинеца и му даваше малко време.

— Чу ли? Адвокатът на Розен иска да дойде при теб! Да си поговори с теб!

После се сниши зад гладките камъни и зачака. От къщата не идваше никакъв отговор. Той и не го очакваше. Искаше само да привлече вниманието на пехотинеца. Не беше особено загрижен, дали пехотинецът щеше да застреля Мел, вземайки го за някой от тях, само че тогава щеше да се наложи да разговарят с него по друг начин, без посредник, а да стърчиш ей така без всякакво прикритие, никак не беше забавно. Той излази до прашните дървета, после стана на крака и изчезна зад завоя, където го чакаха другите: Валенцуела и Теди стояха с автомати през рамо, а изплашеният адвокат, в курортното си облекло, беше приклещен между двамата и стискаше куфарчето. Мати седеше на някогашния бряг на езерото и зяпаше.

Рашад даде знак на Мел да тръгва.

— Хайде, върви там и си изнеси речта. Но стой на двора. Разбра ли? Ако те покани вътре, ще кажеш: „Не, благодаря“.

— Ще му кажа и веднага се връщам — рече Мел. — И това е всичко.

— Ще му покажеш парите — настоя Валенцуела — и ще изчакаш да чуеш какво ще отговори.

Мел бързо кимна.

— Добре, и после веднага се връщам.

— Ще отвориш куфарчето и ще го оставиш на двора — каза Валенцуела.

— Добре. Ще оставя куфарчето на двора. Няма да забравя.

Рашад посочи с глава към Мати.

— Момчето ще дойде с теб, да ти прави компания.

Теди се обърна, свали автомата от рамото си и го размаха. Мати стана, изтри ръце в панталоните си и тръгна към тях. Изглежда за него нямаше значение на коя страна помага.

Останаха да чакат зад завоя, като пуснаха Мел и Мати да продължат към отвора в каменната ограда.