Елмор Ленард - Преследваният

— Ами, ако не се навие на подкуп? — попита Валенцуела.

Рашад поклати глава.

— Ти познаваш ли някой, който да не може да бъде подкупен? Посочи ми го. По дяволите, тук имаме достатъчно, за да подкупим цялата пехота на САЩ.

— Не, ще разбере — упорстваше Валенцуела. — Не е нормално да му предлагаме толкова много пари, ти самият го знаеш.

— В това е номерът — отвърна Рашад. — Да му се ококорят очичките и да му се врътне главата. Казваме му: ето на, това са много пари, виж ги, те лежат пред теб — а той добре знае, че рискува. Разбираш ли, трябва да са достатъчно, за да има защо да рискува.

— Не — поклати глава Валенцуела. — Прекалено много са. Има си някаква граница. Прекрачиш ли я, нещата вече не изглеждат правдоподобни, нито пък вероятни. Нещо в главата му веднага ще щракне: не ги пипай, остави ги.

— Добре, тогава няма да му предлагаме цялата сума — съгласи се Рашад. — Колко да му предложим?

— Половината — каза Валенцуела. — Сто хиляди. И това е много, но поне звучи правдоподобно, нали разбираш? Излиза, че сякаш правим сделка с него. Посъветвали сме се, решили сме да ги разделим с него, все едно, че сме съдружници. Нали всички заедно сме замесени. Разбираш, нали?

— Да — Рашад кимаше. — Мисля, че си прав. Все едно го правим наш партньор. Даваме му възможност до почувства, че е в играта, че може да ни има доверие, а същевременно не е прекалено вътре, за да ни бъде съучастник в убийството. Да, задачката, която му предлагаме, е добра.

— Джийн…

Това беше гласът на Мел. Той продължаваше да се мъдри в сивия мерцедес и да ги гледа.

— Мога ли да поприказвам с теб?

— Сигурно пак иска да се изпишка — каза Рашад. — По пътя на два пъти трябваше да спираме заради него.

— Той ли искаш да свърши работата? — попита Валенцуела.

— Да не би да искаш ти да отидеш до къщата? — каза Рашад. — Ако пехотинецът се нервира — няма проблем, аз и Теди ще си поделим парите. Адвокатът ще свърши чудесна работа. Ще предаде на пехотинеца това, което искаме да му кажем.

Валенцуела направи знак на Мел да дойде. Наблюдаваха го как излиза от колата, примигвайки, как избърсва лицето си с носна кърпа, оправя светлосивите си панталони и изобщо, докато се тътреше към тях, беше много зает.

— Достатъчно ли ти е топло? — попита Рашад.

— Човече, туй ли било курортно място? Този Ейлат?

— Ейлат е по-надолу, към морето — отвърна Рашад.

— Известно ми е — Мел се опитваше да изглежда като свой в отбора. И продължи: — Знаете ли, че в девет часа би трябвало да съм в самолета на TWA и да се изнасям оттук, по-точно от Тел Авив. Но, както разбирам, няма да стигна навреме, нали? Отказах се да се свързвам с Рози. Реших да не се меся; това не е моя работа.

— Все пак може и да го видиш — рече Валенцуела, — защото искаме ти да поговориш с пехотинеца.

Мел разпери невинно ръце.

— Вижте, аз нямам нищо общо с това. Защо искате да ме забърквате?

— Да бе, той никога нищо не знае. Той е един от онези, които нищо не знаят — подметна Валенцуела.

— Бъркал ли съм се в работата ви? — занарежда Мел. — Създавал ли съм ви неприятности? Не, стоях си настрана. Парите са у вас, добре, мога да го преглътна. Те са на компанията. Дал съм ги на Розен и после са изчезнали. Твърде жалко. Така ще съобщя в компанията, проблемът си е техен, или на Рози. Искам да кажа, че лично аз не съм засегнат.

— Той не иска да се замесва — натърти Валенцуела.

— Аз и не съм замесен. Знаете го така добре, както и аз.

— Той ще каже на компанията, че ние сме му ги взели, а компанията ще каже на ФБР или на някой друг — намеси се и Рашад, гаврейки се с Мел.

— Защо да им казвам? Кой ще спечели от това? — заоправдава се Мел, впримчен под палещите лъчи на пустинното синайско слънце, заедно с още двама, които убиваха хора и не му вярваха. — Вижте, компанията ми даде парите, за да ги предам на Розен. Добре, предал съм му ги. Това е единственото, което ще им кажа. Иначе може да си помислят, че съм ги задържал за себе си и че съм ги скътал някъде за черни дни.

— Което беше и първоначалната ти идея — каза Рашад.

— Хубаво, мислете каквото искате — рече Мел. — Но ми повярвайте в едно, защото това е истината. Не мога да ви натопя или да свидетелствам срещу вас, дори да го исках. Няма начин да се подаде оплакване срещу вас в съда. Та кой ще е този съд? Тукашният ли? И кой ще подаде оплакването? Това няма да съм аз. В Щатите ли да го направя? В никакъв случай. Къде са свидетелите? Доказателствата? Моята дума срещу вашата ще си увисне като чиста клевета. Нима смятате, че някога ще се ядосам чак толкова, та да подам оплакване? Какво ще спечеля от това? Както вече казах, аз с нищо не съм вътре и съм се държал настрана, защото не е моя работа. Ето това е, какво повече да приказвам?