Елмор Ленард - Преследваният

— Ще трябва да ги попитам — каза Мел. Той се изправи и се провикна към оградата. — Казва, че ги иска всичките! — Мел почака. — Какво? От куфарчето банкнотите продължаваха да се разлитат.

Дейвис се беше прицелил във Валенцуела. Видя как аленцуела направи знак на Мел да се върне.

Мел отново погледна към прозорците.

— Предполагам, че искат да го обмислят.

Наведе се, за да затвори куфарчето, но Валенцуела нещо му подвикна и Мел бързо пое към оградата, като махна на Мати да го последва. По пътя непрекъснато извръщаше глава назад към парите, които вече кръжаха из двора.

— Наблюдавай ги — каза Дейвис.

Тали го погледна, видя го да отива при тялото на г-н Розен и да отмята одеялото. Хвърли поглед през прозореца, после пак се извърна към пехотинеца. Сега той повдигаше вкочанените ръце на г-н Розен, после извади колта от кобура и като провери дали предпазителят е свален, постави го върху превръзката, покриваща раната. Това я шокира, не виждаше смисъла.

— Защо го правиш?

— Наблюдавай навън.

Дейвис взе още една превръзка от кутията на пода, покри с нея пистолета, след което нагласи ръцете на Розен върху превръзката. Дръжката на пистолета, всъщност само част от нея, беше единственото, което се подаваше.

— Моля те, какво правиш?

Дейвис погледна през прозореца и видя и петимата на пътната врата. Той вдигна от пода тежкия револвер на доктор Морис и се опита да го пъхне в кобура. Твърде много стърчеше под мишницата му. Извади го оттам и го напъха в панталоните си. После каза на Тали:

— Измислих какво искам да им кажа.

— Добре, може всичките да ги вземе — рече Рашад. — Каква е разликата?

— Продължавай да ги наблюдаваш — нареди Валенцуела на Теди. Той направи знак на Рашад да остави Мел и момчето и тримата се запътиха обратно по пътя към сивия мерцедес.

— Няма да повярва — разсъждаваше Валенцуела. — Твърде бързо се съгласяваме. Защо ще го правим?

— Да не би да искаш да стоиш тук и да чакаш до утре, за да изглежда по-правдоподобно? — обади се Рашад. — Каква е разликата? Сто или сто деветдесет и пет хиляди, ако ще надуши нещо, и в двата случая ще го надуши. Не, мисля че той залага всичко на една карта. Няма какво да губи. Знае, че това са парите на Розен. Вижда възможност да ги прибере всичките. Но, я ми кажи, как ще се измъкне? Нали ние сме тук.

— Замисля нещо — рече Валенцуела.

— Какво замисля? Той нямаше време да обмисля. Само опитва, за да види колко ще получи, това е всичко. Нищо не губи и ние нищо не губим, като му ги даваме.

— Мел твърди, че нямало и помен от Розен.

— Съгласен съм с Теди, че вероятно е ранен-каза Рашад. — Но той е там вътре, нали? Няма къде другаде да бъде.

Валенцуела помисли още малко. Накрая се съгласи:

— Добре. Ще му кажем, че ще му дадем всичко. И другата половина, но когато излезе.

Мел отново приближаваше към средата на двора, Мати се влачеше зад него.

— Сержант?

Той спря, огледа се наоколо и започна да събира банкнотите, които се бяха разпилели по тревата.

Дейвис изчакваше, като наблюдаваше през прозореца. Видя как Мати вдигна няколко банкноти и пусна едната в джоба си, докато се връщаше с останалите при адвоката. Дейвис погледна към Тали. Сега и той беше много напрегнат, но като се увери, че е до него, като че ли се поуспокои.

— Видя ли го?

— Мати се грижи за себе си — отвърна Тали. — Надявам се, че нищо няма да му се случи.

Адвокатът беше присвил очи и пак гледаше в неговата посока.

— Сержант?… Съгласни са. Ще получиш всичко.

Значи така, помисли си Дейвис. Раздават пари.

— Казаха да излезеш да си вземеш куфарчето. Един от тях ще дойде да ти предаде останалите.

— Кажи им, че искам да се видя и с тримата-извика Дейвис. — Ако изляза, не искам никой да стои зад оградата. И тримата трябва да дойдат отпред.

Мел сви рамене. На него му беше все едно. Обърна се към Мати, каза му нещо и Мати тръгна назад към оградата. Бяха му намерили някаква работа.

— Разбра ли? И тримата — повтори Дейвис.

Мел кимаше.

— Той ще им предаде.

— Когато донесат парите, оставям им Розен. — Дейвис почака, за да бъде сигурен, че адвокатът го е чул. — Даже ще го изкарам навън.

Мел отново наостри уши, като проучваше прозорците.

— Искаш да кажеш, че когато си тръгнеш, няма да има нужда те да влизат вътре.

— Казах, че ще го изкарам навън.

— Ами… той какво мисли по въпроса?

— Нищо — отговори Дейвис.

Мел се поколеба.

— Не разбирам.

— Не е и нужно. Върви да им съобщиш.