Елмор Ленард - Преследваният

— Опитах се да ти кажа за г-н Розен — рече тя.

Дейвис погледна надолу, но при слабата светлина от прозореца можа да види само краката на Розен.

— Как е той?

— Умря — промълви Тали.

Навремето може би са виели и са си скубели косите. Така си помисли пехотинецът. Момичето се чувстваше виновно, самонаказваше се, не плачеше много, но издаваше звуци, все едно, че беше в агония. В самообвиняването му нямаше логика, а по-скоро беше нещо като ритуал: тя се насилваше да изпитва вина и скръб.

Пехотинецът я придържаше и нежно я галеше, като същевременно се чувстваше малко смутен и гледаше през прозореца към каменната ограда, тяхната затворническа стена засега.

Най-сетне я склони да седне на пода до прозореца и погледна към Розен; ръцете му, скръстени една върху друга, продължаваха да придържат чистата превръзка. Той го попипа по врата за пулс, после склопи клепачите му, а момичето продължаваше да нарежда: ако това… ако онова… ако беше осъзнала… ако беше отишла в полицията вместо в хотела… ако беше по-внимателна и не ги беше довела тук… Пехотинецът проявяваше търпеливост; даваше й малко време. Седна до нея, притегли я към себе си и я прегърна, както се утешава дете. От време на време й казваше: съжалявам… знам как се чувстваш, но… не, недей така… — опитваше се да я успокои. Тали му говореше на иврит със скръбния си глас и това му се виждаше като още по-голям ритуал, датиращ отпреди хилядолетия, когато някой е умирал в пустинята, а жените са се събирали около огъня. Опита се да измисли думите, с които да я облекчи. Тя беше затворила очи и ги стискаше. Чудеше се колко ли дълго щеше да продължи това, щеше ли най-сетне да спре или щеше да млъкне, когато се изтощи и заспи. Не намираше нужните слова, за да й помогне, нито можеше да отгатне какво друго да прави, освен да я подкрепя. Тя му каза, че иска да умре. Каза му, че г-н Розен е щял да бъде жив, ако не е била тя. Каза му, че г-н Розен й вярвал, а тя го предала и не можела повече да се понася.

— Мъртъв е — рече й той. — Твоето самобичуване нищо няма да промени.

Тя не го слушаше. Продължи:

— Сега щеше да е на сигурно място. Щеше да отиде в Шарм ел Шейх или в Санта Катарина и да бъде там в безопасност, а аз щях да му помагам. Той ми каза, повика ме при себе си и рече: „Аталия, искам да ти дам нещо“. Довери ми, че в портфейла му е ключът от сейфа му в банката. Каза, че иска да ми го даде, каза да се подпиша, както той се подписва, с инициалите, и да взема парите. Попитах го: „Защо? Това са си ваши пари.“ Той отвърна: „Не, вече са твои.“ Аз пак попитах: „Но защо?“ А той не отрони дума повече. Отидох да погледна през прозорците и…

— Значи го е предчувствал — каза Дейвис.

— Когато се върнах… попипах го, дишах в устата му…

Той хвана главата й с ръце, повдигна я към лицето си и изчака, докато отвори очите си.

— Мъртъв е — каза Дейвис. — Те го убиха. — Тя пак затвори очи и се опита да се извърне. — Погледни ме. Те го убиха.

— Това нямаше да се случи, ако…

— Погледни ме.

Тали отвори очи — лицето й беше достатъчно близо до неговото и той можа да погледне в тях, можа да разбере какво чувстваше тя; малкото момиче преживяваше нещо, което надхвърляше досегашните представи на Дейвис; самият той се намираше в положение, в каквото никога досега не бе изпадал.

— Те го убиха — каза Дейвис. — Но още не го знаят.

Сега тя вече го слушаше и започваше да се съвзема лека полека.

— Да им кажем ли?

Дейвис поклати глава.

— Не, няма да им казваме.

— Но ако им кажем, че искаме да го погребем, те ще ни разберат. Всички проявяват някаква почит.

Ръката на Дейвис докосна бузата й, докато обгръщаше с ръка рамото й.

— Мисля, че ако разберат, че е мъртъв, ще си тръгнат и няма да се занимават повече с нас. Г-н Розен каза, че за тях това е нещо като сделка. Не играят никакви лични чувства. Щом приключат с работата, няма да стоят на жегата, за да се разправят с нас Разбираш ли, мисля, че ние не ги интересуваме. Мисля, че не се страхуват, че нещо може да им се случи, ако ги издадем. Вече ще са си заминали. Не, не те разбирам — продължи момичето — нищо да не правим, така ли?

— Не ми се ще все още да си тръгват — отвърна Дейвис.

— Защо?

— Иска ми се пак да си поговоря с тях.

— Но защо?

Той се беше загледал през прозореца в първите бледи сутрешни зари на слънцето, които се сипеха над пустинята и над морето и над арабските планини.

— Имам да им кажа нещо — допълни Дейвис.