Елмор Ленард - Преследваният

— Искаш ли да ти доверя нещо?

— Какво? — попита пехотинецът.

— С никого досега не съм го споделял, може и да не ми повярваш, но аз съм донякъде евреин.

— Така ли?

Пехотинецът не изглеждаше впечатлен.

— Това не означава, че съм сменил вярата си. Искам само да кажа, че имам еврейска кръв, по линия на баща ми.

— Наистина ли?

— Не ми ли вярваш?

— Никога не съм мислил, че не си евреин — отговори пехотинецът. — Слушай, аз пак ще изляза Поразгледах отзад, там няма никой, като че ли не допускат, че може да се измъкнем оттам. Не знам дали това е в наша полза. Трябва все пак да проверя ще можем ли да използваме колата ти. И още, дали ще мога да ги изненадам, докато спят или докато наблюдават другата страна. Не смятам, че ги бива много като постови. Ти не мърдай и ще оправим работата колкото може по-скоро.

— Защо си мислил, че съм евреин? — попита Розен.

Тъмнината не беше същата, както в Индокитай. Тук небето изглеждаше по-голямо и по-ниско заради пустинята. Сенките също бяха по-различни, а може би само бяха по-малко, защото и растителността беше по-оскъдна. Трябваше да свикне със сенките. От друга страна, надяваше се да не остава толкова дълго, че да му се налага да свиква с тях.

Самото измъкване от къщата на доктора беше по-различно в сравнение със скачането от хеликоптера, след като си седял през целия петнайсет или двайсетминутен полет със затворени очи, а после ги отваряш и тръгваш на разузнавателна мисия с начернено със сажди лице. Да, по-различно беше. Но той не се страхуваше да бъде сам сред тъмнината. Разликата беше в това, че тук той знаеше как изглежда неприятеля. Неприятелят имаше лице. Те също знаеха той как изглежда и сигурно го очакваха, макар да бе навлякъл черния пуловер и тъмносивите пан-талони на доктор Морис. За пръв път от два дена насам бе свалил кепето.

Когато напусна къщата, часът беше три и двайсет сутринта.

Мина отзад, покрай празния резервоар, който някога сигурно е бил използван за поене на кози или овце. А може докторът да е имал коне? Перките на вятърното колело бяха неподвижни. Пустинята беше безлюдна, а сенките й не помръдваха. Наблизо имаше хора, но мъртвилото беше пълно и цареше пълна тишина. Преди да тръгне, беше предупредил Тали: „Да не вземеш да ме застреляш, докато минавам покрай някой прозорец или когато се връщам.“

Отиде до навеса за коли и се провря между покритото с брезент камаро и бетонната степа. За момент си помисли, дали да не се мушне под брезента и да вземе експлозива от задната седалка. Но какво щеше да го прави, след като не можеше да пусне жица и да го взриви. Безмислено беше да стреля по него. Трябваше електричество. А какво щеше да стане, ако се шмугнеше под брезента и те усетеха, че е там. Направо щяха да го опаковат. Така че той заряза пластичния експлозив „Ц4“.

Черният Мерцедес се намираше на около двайсет метра от къщата, почти на половината път между нея и пътната врата в каменната ограда. (Спомни си, че Тали бе спряла там, когато пристигнаха и се запита защо ли не бе паркирала по-близо до къщата. Но после си спомни, че тя бе видяла Розен, рязко бе ударила спирачките и се бе втурнала насреща, му.) Застанал под навеса, той изучаваше от разстояние черния мерцедес, който блестеше в тъмнината — в Израел струваше около четирийсет хиляди долара. Розен явно живееше нашироко. Нямаше да е трудно да стигне до колата. Дейвис пъхна ръка под пуловера си и извади колта.

Изпълзя по корем от навеса до предницата на мерцедеса, като използваше коленете и лактите си. Ослуша се. Обърна се по гръб и се провря под колата, като се изтласкваше с пети, пълзеше от едната страна, близо до гумите, защото коловозите бяха дълбоки. Ръката му опипа каросерията. Не се надяваше, че ще открие нещо: Онзи, дългокосият, не бе имал време да се завре отдолу. Не бе отворил нито една от вратите. Дейвис беше сигурен в това. Промъкна се към задната част на мерцедеса, опипа задницата и задните калници и ето че го откри: парче пластичен взрив с жица, която се спускаше надолу и отиваше някъде встрани. Онзи дори не се бе опитал да скрие жицата; не бе имал време. Жицата беше на-пъхана под гумата, минаваше по чакъла и продължаваше към края на двора, където сигурно се намираше детонаторът. Или пък завиваше на това място, покрай някое дърво и продължаваше отпред покрай каменната ограда. Това беше по-вероятното. Така онзи щеше да си седи с приятелчетата и нямаше да трябва да клечи сам в храстите. Те сигурно бяха нервни и искаха да бъдат заедно. Свикнали бяха да живеят в град. Положително седяха в храстите и им се привиждаха разни неща, но се правеха на много печени един пред друг.