Елмор Ленард - Преследваният

— Какво направи с онова? — попита Валенцуела.

— Сложих го под задната броня, отляво. Жицата отива ей в онези храсти.

— Това какво ще ни помогне? — попита Валенцуела.

— Ще взривим колата. Ще им покажем, че никъде няма да ходят.

— Може да изчакаме да видим, дали няма да се опитат да използват колата — подхвърли Рашад. — Като се стъмни, може да си помислят, че моментът е удобен да се измъкнат през пустинята. След като ще стоим тук толкова дълго — а според мен защо не?!

Това беше добра идея.

Теди отпращи към Ейлат със сивия мерцедес, който беше паркиран малко по-надолу на брега на пресъхналото езеро, за да донесе някои провизии, малко храна и нещо за пиене, като например ледено студена бира. Никога досега не им е било толкова горещо. Уж онези са в капана, бе казал Рашад, а ние умираме от жажда.

След като Теди замина, Рашад рече на Валенцуела:

— Те могат да си стоят вътре цяла седмица, но ние не можем да стоим тук. Можем да им спрем тока, но това няма да ги разтревожи. Можем да развалим водната помпа, но те сигурно имат и нещо друго за пиене. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Трябва да се справим с пехотинеца — отсече Валенцуела. — Господи, трябва да се справим.

— Да, но с нещо, което той ще може да види — заяви Рашад. — Чудо голямо, че му казваме: ние не искаме да те убием. И той какво да мисли? Не е нещо, което може да види и да си рече: „Добре, искам го.“ За него сегашното ни предложение означава да си замине с колата оттук, но с мисълта, че е изоставил Розен. Разбираш ли ме? Ако обаче му предложим нещо хубаво — хей, човече, я виж това — тогава, докато се измита, ще си мисли за нещо друго. Или поне докато смята, че ще се омете.

— Да му предложим пари — каза Валенцуела. — Какво друго?

— Точно така, пари. Само че колко имаме ние? Чек ли ще му напишеш? Разбираш ли, ако му предложим цял куп пари, тогава той ще се замисли и ще си намери някакво извинение за това, че се е махнал, като например, че ние и без това ще хванем Розен… че не може да остане с Розен до края на живота му… че няма никакви задължения към него. Разни такива неща. Щом може да вземе нещо от нас, ще си каже, защо не, Розен така и така е свършен.

— И къде е купчината пари? — попита Валенцуела.

— Мисля, че е в адвоката — отговори Рашад. — Не знам колко е голяма, но арабчето, моят приятел, твърди, че у него имало пари. Разбираш ли, парите уж бяха предадени, но адвокатът е още тук… Поне до вчера беше тук. Така че, не вярвам да ги е предал. Мисля, че парите на Розен са все още в адвоката, който чака Розен да отиде и да си ги вземе.

— В това не сме сигурни — възрази Валенцуела.

— Не, но има начин да го разберем — отговори Рашад. — За колко време се стига до Тел Авив, за четири часа, нали?

Валенцуела извади картата и, седнал с гръб към оградата, я разтвори на таблицата с разстоянията.

— Триста четирийсет и два километра. — Валенцуела започна да клати глава, като пресмяташе времето спрямо разстоянието. — Да, би могъл да отидеш и да се върнеш за осем-девет часа. Това е идея. Може да доведеш и Мел с теб.

— И аз това си помислих — рече Рашад. — Да го използваме при преговорите, така че да не трябва ние да се излагаме на куршумите. Да стоя там и да се правя на добрия нигър 73 73 Нигър — така презрително наричат негрите в САЩ. , това не е в моя стил.

Насочил маузера към каменната ограда, която се набираше на петдесет ярда 74 74 Ярд — английска мярка за дължина, равна на 91,44 см. разстояние, уверен, че те са там, зад оградата или може би в сянката на някои храсти, Дейвис си представи как разказва за всичко това на главния сержант Т. С. Кокс.

— Те приближаваха към къщата с разперени ръце и показваха, че не са въоръжени. Другият беше зад оградата.

Т. С. Кокс: Хората, които са се опитвали да те убият?

Дейвис: Не, хората които се опитваха да убият онзи, Розен.

Т. С. Кокс: Като са се опитвали да убият и теб, доколкото разбирам.

Дейвис: Е, тогава изглеждаше, че искат да преговарят.

Т. С. Кокс: За какво да преговарят? Те са искали да те убият.

Дейвис: Момичето държеше под око дългокосия, но той се скри зад колата.

Т. С. Кокс: Скрил се е зад колата? А ти защо го остави да се скрие там?

Дейвис: Ами, момичето го държеше под око.

Т. С. Кокс: Разбрах, наблюдавал си двамата, които са идвали към къщата.

Дейвис: Така беше.

Т. С. Кокс: Тогава защо не ги уби?

Дейвис напразно човъркаше мозъка си, но не можеше да намери отговора.

Т. С. Кокс: Какво си чакал?

Дейвис: При цялото това дремане в посолството, като пазач на банка…