Елмор Ленард - Преследваният

— Как си?

— Господи, знаеш ли, че съм ранен?

Пехотинецът държеше в ръцете си бели кърпи и разни други неща, които започна да реди на пода.

— Хайде сега да те оправим — рече Дейвис. — Пак трябва да се обърнеш на лявата страна.

Той почувства, как Дейвис опъва якето му и после чу звук от ножици.

— Якето ли режеш? — попита притеснено.

— Можеш да си купиш ново — отговори Дейвис.

Той повдигна ръката на Розен, за да свали дясната част на якето.

— Я погледни тук. Виж дали ще разбереш какво е това. — Той побутна към лицето му няколко от шишенцата на пода, в които имаше хапчета, но бяха без етикети. — Хубава къща си избрал. Имаме превързочни материали, сулфамид — тук какво виждаш?

— Аспирин, успокоителни… таблетки халицон — изреждаше Розен. — Драмамин, в случай, че се разболеем от морска болест. Къде е Тали? — Отново го беше обзело безпокойство, като се сети, че и тя е тук.

— Нищо й няма, в спалнята е. Не мърдай.

Дейвис превърза раните на Розен отпред и отзад и след като реши, че този ъгъл на стаята е вероятно най-сигурното място в къщата, донесе му възглавници и одеяла — една възглавница за главата и една, за да повдигне краката му.

Розен отново усети стъпките на пехотинеца по пода. После усети и друго потреперване и някакво остро скърцане, което направо го преряза. Извърна глава, за да види какво става. Пехотинецът местеше мебелите. Исусе Христе, той пренареждаше стаята. Избута тежкото канапе и креслата към вратите, после ги преобърна, като по този начин издигна истинска барикада от възглавници на цветчета.

— Жаден съм — обади се Розен.

И тогава чу някой да крещи отвън.

— Проклет пехотинец — ругаеше Валенцуела. — Вътре е, а няма работа там. Колко му плаща той? Можеше да си тръгне — знаеш какво искам да кажа. По дяволите, ясни са му нещата, ясно му е какво става. И все се връща.

— Плаща му нещо — отвърна Рашад. — Да не би да го прави от преданост към родината. Да речем, че стреля за пари. Ще го попитаме колко иска, за да спре да стреля, да си отиде и да си гледа работата.

— Не знам — каза Валенцуела. — Ако е така, значи има някаква цена и трябва да я разберем.

Теди притича, приведен, покрай каменната ограда, до мястото където другите двама бяха седнали на земята, недалеч от отворената пътна врата. Теди беше останал в храстите, като се надяваше да улучи пехотинеца.

— Е, какво мислиш? — попита той.

Валенцуела го изгледа:

— Какво мисля? Кажи ми ти какво мислиш.

— Почти съм сигурен, че го улучихме — рече Теди. — Не го ли видя? Той залитна, а пахотинецът и момичето, и двамата, както ми се стори, го подхванаха.

— Аз не го видях да залита — каза Валенцуела. — Видях, че пехотинецът ги натика в къщата. Проклет пехотинец.

— Слушай, сигурен съм, че го улучихме — повтори Теди — и мисля, че аз го улучих. Прицелил се бях точно в гърба му. Когато ти каза, давай, стрелях и го улучих, така е.

— Ако беше мъртъв — рече Рашад, — всичко вече щеше да е свършило. Защо иначе ще продължават да стоят в къщата.

— Не съм казал, че е мъртъв — възрази Теди. — Не, но почти съм сигурен, че го прострелях. Прилича ми на скроен план. Те са в дупката и не могат да направят нищо. В капана са. Но са в къща. Имат си храна, вода и какво ли не още, а ние сме отвън на проклетите камъни. Ами какво ще стане, ако някой дойде. Искам да кажа, че нямаме време за губене. Ако е още жив, трябва да го довършим.

— Защо не изприпкаш до къщата — каза Рашад. — Той има само една винтовка, една пушка и разни други дивотии. Може даже да е минирал къщата. Знаеш ли го?

— Трябва да го изкараме оттам — рече Валенцуела.

— Или да му измислим някаква работа — добави Теди, — ако успея да се промъкна достатъчно близо и да поставя взрив. Единият от вас — какво ще кажете за това, единият от вас отива да поговори с него. Да разбере, дали иска да се прибере у дома жив. А аз ще взема туй-онуй и ще видя какво мога да направя. Някоя дупка в оградата например, за да се опитаме да влезем с колата.

— Хайде — каза Валенцуела. Погледът му се насочи към Рашад. — Извикай го. Кажи му, че искаш да преговаряте.

— Смяташ аз да го направя, така ли?

— Нали си му приятел — отвърна Валенцуела. — Тръгвай.

Рашад изпълзя на колене до каменната ограда и започна полека да се надига.

— Хей, пехотинецо!

Куршумът от пушката се удари в ръба на оградата и рикошира към пустинята. Рашад отново залегна. Той вдигна очи към горния край на оградата и към небето.

— Хей, мой човек… Ние не ти се сърдим! Искаме да поговорим!