Елмор Ленард - Преследваният

После Рашад се появи откъм пресъхналото пясъчно дъно, подхлъзна се, ожули си коляното, докато се катереше, но беше усмихнат.

Тали се засмя радостно и с облекчение, когато Розен я прегърна и целуна по бузата. Докато минаваха покрай къщата на път за моравата, той си взе якето от пехотинеца, облече го, закопча едно копче, оправи раменете и потупа джобовете.

— Чувствам се като у дома си — рече Розен. — С това яке мога да направя всичко. Тали, ти си най-сладкото момиче в Израел, обичам те. Какво стана с Еди? Говори ли с нея?

Дейвис видя как изражението на Тали се промени и радостта й помръкна.

— Чака ви в „Лароме“.

— Това не е точната дума — обади се пехотинецът. — Каза, че можеш да й се обадиш, ако желаеш. — Видя как Розен се намръщи. — Да, смята, че й въртиш номера и започнало да й писва да те чака.

— Да ме чака ли? Та тя обиколи цял Израел с моя паспорт. Достатъчно беше да го остави някъде. Така ли каза? Че й е писнало да чака?

— Мисля, че тя не разбира — каза Тали.

Една синя пластмасова кана и четири чаши бяха поставени върху масата сред моравата, под чадъра. Розен бръкна в каната и разбърка съдържанието с пръст. Чуха как ледът звънна, звук на нещо студено сред горещото пустинно слънце. Пехотинецът спря в края на моравата и се загледа в мерцедеса, оставен на пътя, после премести погледа си малко по-нататък, към входа в ниската ограда. Малко по-късно щеше да вкара колата под навеса. Щеше да я паркира зад камарото, но вероятно обратно, с лице към пътя.

— Ама че жени — рече Розен. — Няма да направят и една крачка встрани, ако ще попречи на удобството им. Изглежда, без това няма да имам време, след като ще заминаваме за Шарм ел Шейх, така че какво да съжалявам, ако не я видя.

Дейвис се върна обратно.

— Защо не вземеш Тали със себе си? Ето някой, който ще ти прави компания. — Той погледна към нея. — Смятам, че няма да има нищо против да си почине малко след цялото това тичане. Е, хайде да влезем вътре и да поговорим.

Когато Розен я погледна, Тали сви рамене, както тя си знаеше, и отвърна:

— Както кажете. Нямам нищо против.

— Мислил съм за това — рече Розен. — Наистина ще ми трябва някой и за прикритие, и да се свърже с компанията, да им каже да ми изпратят чек — стига са се мотали с тия пари в брой, нека използват банката и поемат разноските по прехвърлянето. Слушай — обърна се той към Дейвис, — и за теб ще се погрижа и нищо не искам да чувам за онова, което ти е дал Мел. Разбра ли?

— Мислех, че сме приятели — възрази Дейвис.

— Разбира се, че сме приятели.

— Искам да кажа, че не го правя за пари.

— Знам, че не го правиш за пари. Но ти, имаш някаква много странна представа за парите и ми се ще да ти помогна да я промениш. Хубаво е да си независим, но и в това не трябва да бъдеш егоист. Остави ме и аз да се пофукам малко, а аз мога да го направя с пари. Добре, нека сега да съставим някакъв план. Но преди това — той вдигна каната и започна да налива — да пийнем водка с портокалов сок в знак на благодарност към двамата ми най-добри приятели, които ми спасиха задника. Нали така? — повтори той. Подаде една чаша на Тали. Каза й, че ако й трябва извинение, може да си го измисли, но така или иначе те щяха да пийнат. Направи крачка, за да подаде чаша и на Дейвис…

Дейвис видя кръвта, която бликна от горния джоб на якето му, видя червената течност да шурва и чу едновременно няколко звука. Единият беше от Розен, звук, изтръгнал се под натиска на удара, докато той изпускаше пластмасовата чаша. Чу и пукота и тракането на автоматите сред пустинята, както и звън-тежа от трошещите се стъклени врати към терасата. Острият тътнеж на автоматите продължаваше. Прихващайки Розен, Тали изпищя. Дейвис си помисли, че и тя е ранена. Той подхвана на свой ред Розен, опря го плътно до себе си и го вкара вътре, като го настани внимателно в близкия ъгъл до стената. Тали беше коленичила до Розен и се вайкаше на иврит, като не откъсваше очи от него.

Дейвис извади пистолета от кобура си и започна да стреля иззад остатъците от стъклото на вратата по посока на пустинята; вече можеше да различи фигурите, залегнали зад храстите; двама бяха и продължаваха да стрелят по стаята, като изпотрошиха статуетките върху бюрото и свалиха снимките на бедуинския лекар и жена му от стената. После спряха и настъпи затишие.

Като се възползва от паузата, Дейвис притича покрай вратата и се добра до дъбовата маса, тъкмо когато откос от узитата свали от вратата и последните стъклени парчета, а после натроши една лампа. Внимателно приближи до кухненския прозорец с маузера 30-06 и го зареди. Стигна навреме, за да изстреля два куршума по фигурата, която тичаше през храстите към резервоара. Фигурата се закова на място, поколеба се, после хукна обратно и се хвърли зад малка издатина. Дейвис се отдръпна. В следващия момент ураган от куршуми изпотроши прозорците на кухнята.