Елмор Ленард - Преследваният

— Да, ходил съм.

— Имаш представа и от „Кинг Дейвид“?

— Разбира се.

— Добре тогава, според теб коя ще е по-добра?

— Каква е разликата? — попита Дейвис.

— Ще ти кажа — отговори Розен, който беше седнал до масата в кухнята на пустинната къща и гледаше към Дейвис, изправен до мивката. — Турист-ката от „Хилтън“ обикновено носи по-скъпи дрехи. Тя харчи малко повече, за да се поддържа, например за фризьор, и е по-вероятно етикетите на дрехите й да са от някой известен модист. Другата — от „Кинг Дейвид“, е малко по-скромно облечена, но с много вкус. Тя е по-тиха и по-трудно се сприятелява. Но опознаете ли се веднъж, нали разбираш какво искам да кажа, тя е по-добра в леглото. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото обикновено от по-дълго време не го е правила. Тя е по-благодарна и съответно отдава повече от себе си.

— Интересно — рече Дейвис.

— И е факт, който се основава на проучване — каза Розен. — Осем от всеки десет от отседналите в „Кинг Дейвид“ разведени жени на лекари и зъболекари, са по-добри в леглото. По-научно звучи така, нали?

Дейвис остави чашата си в мивката. Ръката му опипа колта под якето.

— Слушай, бих се радвал, ако можех да остана и да си поприказваме още, но мисля, че е по-добре да тръгвам.

— На връщане — рече Розен, — ми донеси кутия цигари „Уинстън“… И да не забравиш паспорта ми.

На Рашад му беше ясно, че ще трябва да потърси сивия мерцедес; в момента беше застанал на сянка под навеса пред входа на хотела, но нямаше как, налагаше се да пообиколи редиците коли. Откри го чак в края на едната от тях. Двигателят работеше, климатичната инсталация също беше включена. Рашад се наведе към прозореца от страната на Теди и погледна през Теди към Валенцуела.

— Видя ли пехотинецът да влиза? — попита Теди.

— Вътре ли е? — изпъна се Валенцуела.

— Добре, че първи го видях. Стоя си във фоайето. Обръщам се и го виждам как отива към рецепцията.

— Така ли? И какво направи после?

— Качи се в един асансьор, и замина нагоре.

— Преди колко време беше това?

— Има пет минути, откакто го видях — отвърна Рашад. — Не можах да повярвам на очите си. Обръщам се, а той стои пред мен с вечното му кепе.

— Но от Розен няма и следа, нали?

— Не, навсякъде разгледах.

— А момичето Тали?

— Тя се качи преди това, заедно с жената.

Валенцуела кимна.

— Значи така, след това идва пехотинецът и също се качва горе. Все едно, че са си уредили среща. — Валенцуела млъкна за момент. — Момичето не беше на летището, нали? Само жената?

— Точно така — потвърди Рашад.

— Тогава тя е пристигнала или с колата му, или пък е пътувала на стоп. Ще потърсим колата. — Валенцуела пак замълча. Присви рамене. — А после ще чакаме да видим какво ще стане.

Еди седеше на леглото и им разказваше как чартърният полет вчера бил отменен, след като чакали с часове на летището, как след това се върнали с автобуса в „Хилтън“, което им отнело още един час, и чакали сума време, докато разтоварят багажа им и го разнесат по стаите, след което целия следобед се чудили какво да правят…

Тали седеше търпеливо. Дейвис седеше и си мислеше: хайде, свършвай най-сетне.

… И тази сутрин всичко започнало отначало: тръгване за летището в седем — два часа по-рано — отново чакане, минаване през охраната и най-сетне, в десет, самолетът излетял.

Защо ли това е толкова важно за нея, мислеше си Дейвис.

Защо не попиташе за Розен? Всъщност попитала бе как е той. Но защо Розен не беше единственото нещо в главата й? Тали би трябвало вчера да е говорила с нея и да й е обяснила някои неща. Тогава защо не се притесняваше за него? Да, хората си имаха собствени тревоги, като отложени полети например, които бяха не по-малко важни за тях.

— Паспортът му у вас ли е? — попита той.

— Мислех, че ще го видя — рече Еди, изненадано.

— Може и да не му се отвори път насам — каза Дейвис. — Не знам какви са му плановете.

— Е, щом така иска — отвърна Еди. — Щом иска да продължава да се прави на тайнствен…

Жената се беше отправила към куфара си, за да извади якето на Розен и Дейвис хвърли поглед към Тали. Тали също го погледна, но по изражението й не можа нищо да разбере.

— Предайте му, че заминаваме оттук утре следобед в пет и половина — съобщи Еди. — Ако реши да ми се обади, мисля че ще е добре.

— Там, където той е сега, няма телефон — рече Дейвис. — Изглежда вие не разбирате. Той здравата е загазил.

Еди дойде до него и му подаде якето.

— Изглежда не разбирам — повтори тя. — Според Тали, някакви смахнати се опитвали да го убият. Според мен обаче той малко преувеличава. Мистериозният американец, който живее в Близкия изток. И аз трябва да повярвам, че е шпионин или нещо такова? Само едно ще кажа: забавен е. Страхувам се все пак, че нямам достатъчно основания, за да стоя тук, докато Ал Розен си разиграва игрите или каквото и да е там. Ако желае да ме види днес или утре, хубаво. Ако ли не… паспортът и слънчевите му очила са в джоба на якето.