Елмор Ленард - Преследваният

— Е, имаше наркомани, които понякога изсипваха всичко върху нас, по погрешка — каза Дейвйс. — Тогава умираш, това ставаше. Все пак онзи път покритието по снабдителния им път беше добро, но те бяха твърде много. Непрекъснато ни атакуваха и боеприпасите на тежката ни артилерия, на нашите М-60 и на гранатометите накрая свършваха, така че се обаждахме да прекратят стрелбата в едната посока и се измъквахме, отивахме на срещата. С хеликоптера, който те прибира. Искам да кажа, който те издърпва. Пускат едно въже, а ти имаш нещо като парашутен колан с халка, която закачаш за въжето и те те изтеглят оттам; всички се блъскаха един друг. Но толкова се радваш, че се махаш, та изобщо не ти пука.

— И за какво получи Сребърна звезда? — попита Розен.

— За тази акция. Аз бях водачът — рече Дейвис, — убихме доста от СВА, удържахме ги, а аз залових един офицер от СВА, взех го с нас. Той висеше за мен и през цялото време, докато ни издърпваха, се беше вкопчил в гърлото ми. Но знаеш ли кое беше най-лошото?

— Кое? — попита Розен.

— Дъхът му. През цялото време, както се беше вкопчил в мен и ме душеше, дишаше в лицето ми, а дъхът му вонеше все едно, че бе ял разложени боклуци и не си бе мил зъбите от пет месеца.

— Не мога да са представя, как бих могъл да живея така — каза Розен. — Всеки Божи ден да върша нещо такова.

— Онзи път свършихме добра работа — отвърна Дейвис. — Пленихме офицера и си прибрахме убитите. Това беше като Божие правило. Винаги си прибирахме убитите.

— Каза, че си бил ранен, получил си две Пурпурни сърца — запита Розен. — Едното от тях за онази акция ли получи?

— Не, това беше друг път, издърпваха ни по спешност — заобяснява Дейвис. — Медицинският хеликоптер се приземи, за да прибере ранените, а аз пристигнах с един ранен на рамо. Вкарах го вътре и когато погледнах надолу, видях, че целият ми крак е в кръв. В онзи момент нищо не чувствах, а и нищо не се чуваше заради перките, заради целия шум, който вдигаха. Докато хеликоптерът се издигаше, блъсках по вратата и крещях: „Хей, по дяволите, и аз съм ранен. Отворете.“ — Дейвис поклати глава, спомняйки си за това и отпи от бирата.

— А втория път? — попита Розен.

— Всъщност, то беше пак тогава. Вдигнахме се във въздуха, но хеликоптерът бе свален. Кракът ми се заплете в нещо и когато паднахме, скъсах си сухожилията на краката. Така, за не повече от пет минути, получих второто си Пурпурно сърце.

— Но си се измъкнал?

— След като съм тук — отговори Дейвис.

— И се притесняваш какво ще правиш. Искам да кажа, когато се уволниш — рече Розен. — Ето това не го разбирам. След всичко, през което си минал, след всичките ситуации, в които си се справил, за какво има да се притесняваш?

— Обясних ти, че нямам професия. Военната ми специалност е пехотинец, а не смятам, че в цивилния живот имат кой знае каква нужда от пехотинци.

— Да имаш някаква професия, да вършиш едно и също нещо до края на живота си, та това е за хора без въображение — отвърна Розен. — В света на бизнеса ти не се подготвяш за определена професия и точка, ти не си някакъв си секретар или счетоводител. Тези хора ги наемат. Онова, което ти трябва да правиш, е да си държиш очите отворени и да използваш фантазията си, за да измислиш как да влезеш в нещо или да извъртиш нещата така, че да са в твоя полза. Аз какво разбирах от недвижими имоти и ипотеки? Нищо. Но съзрях възможност, шанс да вляза в играта, да поговоря с подходящите хора и да ги убедя, че трябва да работят именно с мен.

— Хубаво — съгласи се Дейвис, — но мен никак не ме бива в приказките. Хората веднага ще разберат, че си нямам понятие от онова, за което им говоря. Искам да кажа, ако се опитам да ги баламосам, да ги убедя, че съм някакъв експерт.

— Няма да разберат — възрази Розен. — Важното е как го правиш, важен е тонът ти. Те са прекалено заети със самите себе си, въобразяват си, че са много печени. Мислят си, че ще ти направят впечатление. Започнеш ли без заобикалки, видят ли, че си уверен, сториш ли им се както трябва, подхвърляш ли по някой и друг комплимент, послъгваш ли ги, те ще си мислят, да, този е разумен човек, той, сигурно знае какво върши. Боже мой, казвам ти, не трябва да се страхуваш. Имам предвид в бизнеса. Не им позволявай да ти вземат страха; защото на всеки девет пъти от десет, те няма да знаят повече от тебе. А даже ще знаят по-малко. Стигнали са донякъде, но защото са се бутали и ръгали, престрували са се, мамили са, лъгали са. Ако трябваше да разчитат само на интелекта си — и това се отнася за повечето хора, с които съм работил — те щяха да са на улицата и да продават вестници, дори в рестото сигурно щяха да бъркат… На колко си години?