Елмор Ленард - Преследваният

Ако те дойдеха, Дейвис трябваше да изкара Розен и да се оттеглят нагоре към камъните, да открият някое по-високо място. По-късно трябваше да поогледа и там. Розен, който си пиеше уискито и сумтеше от удоволствие, сигурно щеше Да се противи и нямаше да иска да тръгне с него. Трябваха им още оръжия.

— Тук има някои техни снимки — Розен беше застанал пред една стена в дневната, изпъстрена с фотографии, — има една хубава снимка на Фей. Ето го и Реджиналд, облечен като бедуин. Много държи да му казват Реджиналд и никога Реч или Реджи. Опитва се да бъде студен.

— Ходи ли на лов? — попита Дейвис.

— Искаш да кажеш, дали стреля по дивеч?

— Дали има някакво оръжие?

— Ами, не знам редно ли е да си навираме носа в личните им вещи. За пиенето, сам ми е казал.

— Хайде да поразгледаме — рече Дейвис.

В гардероба откри една пустинна винтовка „Маузер 30-06“, с пет патрона, смазана и в отлично състояние.

Розен се появи от задната стая с тежък револвер, върху едната страна на който беше написано „Енфийлд Марк VI“. Старо желязо, най-малкото на седемдесет и пет години, но беше заредено. Розен си приготви още питие и наблюдаваше как Дейвис трупа оръжието върху дъбовата маса — трите пистолета, винтовката и ловджийската пушка, кутията с муниции, а накрая си сложи кобура и пъхна автоматичния колт в него.

— Хайде, седни да си починеш — рече Розен. — Няма да ни открият.

— Може би не днес, но… — не довърши Дейвис.

— Добре, нека утре да се притесняваме. Слушай, най-лошото в дадено положение е да не знаеш какво да направиш. Но щом веднъж вземеш решение, най-трудното е свършило. После само трябва да го направиш. Така че, изчезвам. Майната им на парите. Ще се обадя на Мел и ще му кажа да ги донесе друг път. Сега няма да се притеснявам за това. Всичко, което искам, е да си взема паспорта и да изчезна от страната.

— И само това ли? — попита Дейвис.

— Знам, че ще трябва доста да се поразтичаме — продължи Розен, — но, виж сега, Еди е в „Лароме“ — групата й е пристигнала, тя също е пристигнала тук, даже преди нас. Хотелът е до плажа. Ако човек мине през пустинята, сигурно ще може да стигне дотам за два часа.

— Ако преди това не се загуби — отвърна Дейвис.

— Казвам, че това е една възможност. Пък и Тали ще пристигне тук утре с колата.

— Вероятно утре.

— Един-два дена вече не са от значение. Вземам някой самолет оттук или отивам до Бен Гурион и хващам първия самолет за Атина, както и да е. Искам да кажа, когато видим, че е чисто, тогава… Е, би трябвало да говоря само от мое име, но знам, че преди това ще се наложи да свършим това-онова. Във всеки случай аз се махам. Това с пушките изобщо не е моя работа. Не казвам, че и преди не съм виждал такива работи, не ме разбирай погрешно.

Розен спря и отпи от уискито.

— Разбирам мисълта ти — рече Дейвис, — опитахме нещо, но то не стана. Само че сега вече не върви да кажеш, добре, забрави, хайде да си ходим.

Розен не го слушаше.

— Искаш ли да чуеш нещо — обади се Розен. — Както бях тръгнал, много лесно можех да бъда от другата страна, искам да кажа, да работя за някого, като Хари Манза. По дяволите, самият аз можех да бъда Хари Манза. Само с какви неща се занимавах преди години — но стигах единствено до ръба, не до дъното Работих за един банкер. Бях му счетоводител. Работих за човек от застрахователния бизнес — слушай, онзи пожар, заради който се появих във вестника… Може би си мислиш, че е станал случайно? Това беше работа на застрахователния бизнес. Даже и по вестниците го пишеше. Правят такива неща, ако не искаш да се застраховаш и да си плащаш. Изгарят целия проклет хотел. Нали ти казах, работих в офиса на един, който се занимаваше точно с такива работи. Тогава бях само на двайсет и три години. Играех и в отбора на „Тиймстърс“ — е, това е дълга история, няма да ти я разказвам, но посещавах „Локала на Джими Хофа 299“ в Детройт и още тогава, през петдесетте години, не беше необходимо да ходиш на кино, за да видиш бой. Попадал съм в какви ли не ситуации, нали разбираш, казах ти вече, където се е налагало да се разправям е хора… Прокуратурата се лепва за теб, оказваш се приклещен между лошите и шибаните добри, а онези, държавните адвокати, на тях не им пука за теб и те оставят по долни гащи. Мога да се оправям с всякакви хора. Знам какво ядат онези на закуска и знам кога да си прибера главата, за да не ми я отнесе някой залп. Ако трябваше да направим сделка с тях, по дяволите, можех да им продам каквото поискам. Например малко обработваема земя сред минните полета между Израел и Йордания? Щяха да я купят. Но щом не мога да се доближа достатъчно, за да говоря с тях и да съм сигурен, че ще ме чуят, тогава си отивам.