Елмор Ленард - Преследваният

Разминаха се с военни коли, които отиваха на север и пресякоха някакъв път, който водеше на запад към „Тимна Майнинг къмпани“. На около три мили преди Ейлат стигнаха до един пост; отстрани на пътя стоеше човек с дреха на жълти черти, заедно с още двама израелци, облечени в униформа с цвят каки — те не бяха военни, но носеха автомати, преметнати през рамо.

— О-хо! — възкликна Рашад.

Теди Кас завря автомата си под предната седалка. Този на Валенцуела лежеше върху коленете му, под отворената карта на Израел. Той сложи ръка върху оръжието, докато колата минаваше покрай охраната; изучаваше ги, единият беше вдигнал ръка. После ръката им махна, че могат да минат. Рашад започна да набира скорост. Валенцуела нареди:

— Не, почакай, спри.

Рашад спря. Единият от охраната се приближи към отворения прозорец от страната на Теди.

— Питай го за зелената кола — нареди Валенцуела.

— Бихте ли ми казали — обърна се Теди към човека от охраната, който беше на средна възраст и изглеждаше изтощен, сигурно бе участвал в няколко войни — дали не е минавала оттук преди няколко минута зелена американска кола? Наши приятели са, трябваше да се срещнем тук, на юг.

Човекът кимна утвърдително и махна с ръка в посоката, накъдето бе заминала колата.

— Благодари му — каза Валенцуела.

Пристигнаха в Ейлат с по-големи надежди за бъдещето. Това беше пустинен град, построен върху склона на хълм, който се спускаше на юг към залива Акаба откъм Синай — бързо израснал град от нови къщи, млади дървета и деца — младостта беше навсякъде. Летището се намираше по средата на града.

Валенцуела проучи картата си и състави план.

Оставиха Рашад на летището, за да наблюдава — той нямаше нищо против да се измъкне от колата за известно време. Теди седна зад волана и те обиколиха паркингите на хотелите около летището, които бяха накацали край залива, наречен „Норт Бийч“. Зеленото камаро не се виждаше никъде. Розен и пехотинецът със сигурност не бяха тръгнали по източния път, защото той не водеше наникъде. Пътят свършваше на границата, в Акаба, а човек не можеше да премине от Израел в Йордания без виза. Не беше възможно да се бяха промъкнали и по на север, заради минните полета. На запад нямаше нищо, освен пустиня, чак до Суец.

И така, Валенцуела и Теди поеха на юг, покрай плажа на залива, покрай пристанището и нефтените резервоари, като спряха за малко пред няколко мотела, а също и пред хотел „Лароме“, за да проверят паркингите, после продължиха още пет-шест мили, провирайки се между планините и кораловите плажове на брега на морето, докато стигнаха до друг пост.

Валенцуела, който сега седеше на предната седалка, попита:

— Случайно да сте видели да минава оттук една яркозелена американска кола? С бяла лента?

— Камаро Z-28 ли? — попита постовият, който носеше автомат М-16.

— Да, точно така — потвърди Валенцуела.

Не, отвърна човекът, виждал беше колата веднъж и беше чул двигателя, чийто звук му харесал, рррррррррруууум, но днес не я беше виждал. Искаше да знае дали собственикът им е приятел, колко кубика е двигателят и дали собственикът би искал да я продаде. Боже мой, да приказва за коли, когато планините на Йордания и Саудитска Арабия се намираха от другата страна на залива, а в момента някакъв бедуин минаваше покрай тях на камила!

Идването тук си заслужаваше. Розен и пехотинецът бяха в Ейлат.

— И сега какво? — попита Теди.

— Ще отидем при Кларънс — отвърна Валенцуела. Той кроеше плана в момента. — Трябва да се установим някъде, на различни места, но така че да можем бързо да влизаме във връзка. Разбираш ли какво искам да кажа! Например Кларънс ще остане на летището. Ти ще си в града или аз ще съм в града. Другият ще обикаля наоколо. Ще минаваш покрай постовете по няколко пъти на ден, ще си приказваш с онзи разни глупости за коли и ще разбереш, дали някоя зелена не е минала наскоро край тях. Ето, това ще правим, ще търсим, ще разпитваме за приятелите си. Хей, познаваш ли някой, който кара зелено камаро? Все един от тях скоро ще прескочи до магазина за каса бира. Въпрос единствено на време — каза Валенцуела и кимна, като си помисли — това е всичко, нужно е време.

На няколко мили от хотел „Лароме“, като се спуснеше човек от южния път към плажа, имаше едно място, наречено Вади Шломо, където фургоните на поклонниците, пътуващи от Северна Африка към Мека, отбиваха след високата пустиня към морето.

Една пътечка минаваше покрай пресъхналото езеро, покрай сухото корито — две утъпкани следи, набраздили опечената земя по протежението на няколко мили — необичайна пътечка, която като че ли наникъде не водеше, докато човек не стигнеше до къщата на доктора.