Елмор Ленард - Преследваният

— На трийсет и четири — отвърна Дейвис.

— Аз започнах да се занимавам с ипотеки чак на трийсет и осем. Не, на трийсет и девет. Даже не знаех, че нещо такова съществува. Да събираш купища ипотеки и после да ги продаваш на банките. Сто милиона долара при един процент лихва. Това колко прави?

— Един милион — каза Дейвис.

— Точно така. Годишно — продължи Розен. — И то почти без разноски. Няма значение с какво ще се захванеш, навсякъде е горе-долу едно и също. Не бързай, поговори с хората, реши какво искаш да правиш и после започни да го правиш. Винаги съм казвал, че най-трудното е човек да вземе решение. През цялото това време, имам предвид през всичките тези три години, все си мислех, че искам да се върна в къщи, в Щатите. А после, ето че се случи нещо като това, и сега трябва внимателно да се вгледам в живота си, да взема решение. Защо всъщност искам да се върна? И дали наистина искам да се върна? И като се позамисля, излиза, че тук съм по-щастлив, откогато и да било преди. Защо тогава да се връщам… Харесва ти тук, нали?

— Да, хубаво е. Добре си прекарах — рече Дейвис.

— Сигурно, особено с Кисинджър в „Кинг Дейвид“ — вметна Розен. — Все пак ти не ми каза, кой е пръднал? Знаеш ли кой е бил?

— Аз бях — отвърна Дейвис.

— А хората гледаха ли те?

— Някои. Само че нищо не можех да направя, така че и нищо не направих. Стоях си и също ги гледах.

На Розен това му хареса. Той се надигна от стола си и се обърна към Дейвис.

— Виждаш ли? А разправяш, че не си можел да се оправяш с хората? В това е цялата работа, да бъдеш естествен и няма как да не стане. Единственият ти проблем, според мен е, че се боиш да направиш първата крачка. Затова си и тук. Това знаеше ли го?

— Затова ли съм тук? Искаш да кажеш, че затова съм останал?

— Точно така. Страхуваш се да вземеш решението, да си отидеш.

— Ще си отида — възрази Дейвис. — Само че не знам след това какво ще правя.

— Добре, но в момента отлагаш. Освен това сегашната работа е нещо, което повдига самочувствието, нещо, с което знаеш как да се справиш. Отначало не можех да те разбера. Защо ще искаш да рискуваш живота си? Каква ще ти е ползата? Нищо не споменаваш за пари. Вече ми е ясно защо се захвана. Така отлагаш вземането на решение. Опитваш се да се задържиш колкото може по-дълго за онова, което умееш.

— И затова го правя, така ли?

— Повярвай ми — продължи Розен. — Вярвай ми и като ти казвам, че няма за какво да се притесняваш, ще се оправиш с хората. Забрави приказките ми, че трябва да лъжеш всички. В твоя случай ги гледай право в очите, карай направо и ще спечелиш. Ти умееш да се държиш естествено и това е чудесно.

Един човек от охраната, със зелена бейзболна шапка и автомат, се приближи към Рашад около осем и половина на следващата сутрин — след като той бе прекарал нощта на летището — и го попита какво търси тук.

Рашад отговори, че е, дошъл да посрещне свой приятел, който трябвало да тръгне от Бен Гурион и да пристигне вчера, но сега вече не знае кога точно ще пристигне. Така че ще трябва да чака.

На друг човек от охраната, долу в една от кабинките им, му се наложи да покаже паспорта си, да изпразни джобовете си и отново да обясни, че не е арабин, а мюсюлманин, роден в Долтън, щата Джорджия, че живее в Детройт и никога досега не е бил в арабска страна.

Въпреки това те продължиха да го наблюдават. Рашад отиваше да погледне таблото, на което бяха изписани полетите на заминаващите и пристигащите самолети — от Бен Гурион имаше почти на всеки час — после отскачаше до барчето за чаша кафе, гледаше през прозорците или се отправяше към стълбите, водещи към долния етаж, зяпаше в голямото огледало, в което се виждаха кабинките на охраната и чакалнята за заминаващи.

Пристигащите не влизаха в сградата. Те слизаха от самолета, вземаха багажа си от количките и излизаха през вратата направо на улицата. В десет часа, когато беше излязъл за глътка чист въздух и гледаше към група, току-що пристигнали пътници, Рашад зърна едно познато лице.

Една жена. Хубаво облечена жена, заедно с група други жени, които се смееха и се държаха като малки момичета. Американки. Може би идваха от „Хилтън“. Или от „Пал“. Беше ли я виждал вече в някое от фоайетата?

Взирайки се в жената, той си спомни. Не беше в Тел Авив, а в Ерусалим. И не беше в хотел, а на излизане от него. Заедно с онзи, с г-н Розен. Когато отиваха към колата му.

Жените чакаха скупчени край вратата на бяло-червения автобус на „Егед Турс“, докато товареха багажа им. Рашад също почака. Качи се последен, тъкмо когато вратата щеше да се затвори. Когато шофьорът го изгледа особено, Рашад му подаде една банкнота от десет лири.