Елмор Ленард - Преследваният

— Ще му предам — рече Дейвис.

Тали докара черния мерцедес пред входа и когато Дейвис се качи и потеглиха на юг, продължи да му разказва за жената и да му обяснява, че според нея тя или е безчувствена, или в главата й се въртят съвсем други неща.

— Вчера, докато я карах към хотела, беше много нервна — продължи Тали. — После я видях чак днес сутринта.

— А Мати? — попита Дейвис, това повече го интересуваше.

— Върна се в Тел Авив.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, нали аз го закарах до магистралата, за да хване някоя кола на стоп. Тази жена… мислех, че се притеснява за г-н Розен, но според нея излиза, че я заблуждаваме. Г-н Розен си е съчинил тази история, за да се отърве от нея.

— Негова си работа — каза Дейвис, — ако иска, нека се притеснява и за това.

Той седеше полуизвърнат на седалката и гледаше пътя зад тях.

— Да, ако иска — рече Тали, — но според мен, тя е много стара за него.

— Той е по-стар от нея.

— Не е. Г-н Розен е на четирийсет. Той ми го каза. Тя е най-малкото на четирийсет и пет. Когато ще е вече стара, той все още ще е млад.

Дейвис стискаше якето на Розен с паспорта му в джоба.

„Хайде, остави я да приказва.“ Хората си живееха в техен собствен свят и вярваха в онова, в което им се искаше да вярват. Притесняваха се за неща, за които не трябваше да се притесняват. За дребни неща, докато големите щяха да им извадят очите. И Тали беше същата. Тя вярваше в Розен. Уважаваше го. Вероятно беше влюбена в стария мошеник, без да го съзнава дори.

— Била ли си в къщата на лекаря?

— Да, веднъж с г-н Розен.

— Пътувала ли си с него?

— Понякога.

— Намислил е да се махне от Израел за известно време, а после пак да се върне.

— И няма да си ходи в Щатите?

— Не.

— Последния път, когато го видях в Натания — каза Тали, — разправяше, че стига да може, би искал да се върне в къщи.

— Решил е, че тук повече му харесва — отвърна Дейвис.

— Чудесно, знам, че може да бъде много щастлив, когато съм с него.

— Смята, че след известно време, на онези ще им писне да го търсят.

— А защо не? Като видят, че е толкова трудно да го хванат, ще спрат и ще си кажат: карай да върви.

— Ти и Розен — рече Дейвис — живеете в някакъв измислен свят. Розен имал един приятел или познат, който избягал от къщи, избягал от жена си и децата си, защото дължал сума пари на разни хора. И твърди, че този човек се крил десет години, сменял името си, местел се от място на място. Й знаеш ли какво — Розен така каза, — вече никой не го търси. Дори се радват, че е изчезнал. Розен си въобразява, че и с него ще стане същото.

— И аз вярвам — рече Тали.

— Добре де, щом никой не се интересува от него, тогава защо онези са тук?

— Заради снимката. Но това стана случайно — отвърна Тали. — Отсега нататък той ще внимава. Подобно нещо няма да се повтори.

— В края на краищата трябва да го измъкнем оттук — каза Дейвис. — Мислех си да го закараме до Шарм ел Шейх и да излети оттам. Може да отиде в Тиберия или на някое подобно място.

— Разбира се, има толкова много места, където може да се скрие и те никога няма да го открият. — Тя сви рамене и наклони глава на една страна. — После, все някога ще им писне и ще си отидат. Това не ме притеснява и ако той се съгласи, всичко ще бъде лесно.

— А какво те притеснява? — попита Дейвис.

— Ти ме притесняваш. — Тали го погледна за момент и после пак заби поглед в пътя. — Страхувам се, че ще го накараш да воюва с тях.

— Свободен е да прави каквото си иска — отговори Дейвис, — аз вече не участвам… Тук трябва да завиеш.

Постовият край южния път приближи до колата, като се усмихваше и поклащаше глава към приятеля си Теди Кас.

— Не, не е минавала оттук и тази сутрин. Знам колата. Тази зелена кола е много хубава, но засега не съм я виждал.

Когато обърнаха и потеглиха обратно на север, Теди каза:

— Между това място и хотела има не повече от пет мили. Какво сме подминали?

— Имаше някакъв път — рече Валенцуела. — Единствения, който видях.

— Къде?

— Ще го видиш.

При Вади Шломо нямаше никаква табела, но действително имаше някакъв път. Две бразди в твърдата земя се виеха през пустинята. Рашад излезе от колата с узито, изтича пред нея и тръгна напред, като оглеждаше всеки завой и височина, след което махваше с ръка на сивия мерцедес да го последва. Придвижваха се бавно. Внимателен, но нетърпелив, Рашад все пак знаеше, че това няма да продължи дълго.

Теди Кас и Валенцуела напредваха с колата по неравния път и се озъртаха през стъклото. Те също бяха нетърпеливи, но пазеха самообладание и чакаха кога Рашад най-сетне ще им даде очаквания знак. Когато Рашад изчезна от погледа им зад един завой и туфа храсти и този път се изгуби за цели десетина-петнайсет минути, те останаха да седят мълчаливо, заслушани в бръмченето на климатичната инсталация. Слънцето напичаше през стъклото.