Елмор Ленард - Преследваният

Той взе няколко от кърпите край мивката, върна се до масата, за да натъпче джобовете си с патрони 30-06, после прибра беретата на Тали и я плъзна по пода, покрай ориенталския килим към мястото, където тя беше коленичила до Розен. Притича обратно с винтовката, ловната пушка и стария револвер покрай зейналите прозорци, което предизвика кратък залп откъм пустинята.

Розен, облегнат на стената, с брадичка, опряна на гърдите, гледаше как кръвта му се процежда през якето. Куршумът го беше пронизал горе отдясно в гърдите.

— Минал е през тебе — каза му Дейвис.

Розен го гледаше с изцъклени очи и отворена уста, докато Дейвис разкопчаваше якето и ризата му. Раната беше лоша, процеждаше и въздух и кръв. Вътре имаше натрошени парчета от ребрата му. Изражението на Розен показваше, че още не може да повярва. Беше се изпотил. Студена лепкава пот. Беше в някакво шоково състояние.

— Обърни се малко.

Дейвис помогна на Розен да се обърне и притисна друга кърпа към входната рана, която беше по-малка и от която почти не течеше кръв, после внимателно го опря пак по гръб.

— Ще те оправим на бърза ръка — рече Дейвис.

Той притегли дясната ръка на Розен и я притисна към кърпата, поставена върху раната на гърдите му, през която свистеше въздух.

— Дръж ръката си тук и леко притискай.

— Значи съм ранен — каза Розен.

— Ще се оправиш. Опитай се да не мърдаш.

— Аз и не мога. Боже мой.

На Дейвис му хареса, че не долови паника в гласа му. Все пак трябваше да го успокои.

— Недей да се бориш за всяка глътка въздух. Опитай се да се отпуснеш.

— Аз ги доведох — вайкаше се Тали. — Аз съм виновна.

Дейвис я погледна.

— Вземи пистолета, на пода е. Иди в задната спалня и наблюдавай другата страна на къщата.

— Те го раниха, аз съм виновна…

Гледаше към Розен с потресена физиономия: изпитваше болка, мъка, искаше й се да заплаче, да легне до него и да зареже всичко.

— Исусе Христе! — извика Дейвис. — Ще отидеш ли в проклетата спалня? Хайде.

Той взе беретата и насила натика пистолета в ръцете й. Когато най-после тя се размърда, той вдигна пушката и изстреля през прозореца двата куршума — повече, за да вдигне шум, отколкото с надеждата да ги улучи. Никой не отговори, а когато надзърна, не забеляза никого зад храстите. Презареди пушката и взе маузера, после внимателно направи няколко крачки към най-близкия от предните прозорци. Трябваше да се понадигне, за да го отвори. После отново приклекна и опря маузера на перваза. Колата им никаква не се виждаше. Зад каменната ограда нищо не помръдваше. От другата страна на къщата не се чуваше никакъв звук. Надяваше се, че Тали може да стреля. Надяваше се, че тя няма да се паникьоса, да се гипсира. Господи, помисли си той. Какво търся тук? Огледа още веднъж оградата, след това се прилепи до касата на вратата и надникна навън. Нищо. Все пак трябваше да провери.

Когато притича от другата страна на вратата, никой не стреля по него. Нямаше никакво движение. И от кухненския прозорец не забеляза нищо. Мина по коридора и отиде в спалнята.

Тали се бе свила между прозорците, които гледаха към страничната и задната част на двора, държеше беретата пред рамото си, а цевта сочеше нагоре. Когато погледна към него, видя му се по-спокойна.

— Има ли нещо?

Тя поклати отрицателно глава.

— Ще умре ли?

— Не знам.

— Трябва да го закараме в болницата.

Толкова естествено го каза, че той се вторачи в нея и не знаеше какво да отговори.

— И как ще стане това?

— Ще им съобщим, че е ранен. Ще им обясним, че умира и те ще си отидат.

Толкова ли беше тъпа? Не, тя се надяваше. Нещо повече, представяше си някакво примирие, прекратяване на огъня, за да се приберат ранените. Може би в пустинята така правеха.

— Няма да ни повярват — отвърна Дейвис. — А ако дойдат тук, за да проверят, ще го довършат.

— Тогава какво можем да направим?

— Ще проверим с какво разполага докторът. В шкафа в банята има медицинска чантичка и разни хапчета.

— Той ще се оправи, нали? — явно искаше да чуе от него потвърждение.

— Виждал съм и много по-лошо. Стой тук. Но не се показвай на прозореца.

Тя кимна, а той се обърна и тръгна към банята. Надяваше се да намери морфин, макар че не вярваше докторът да го е оставил в къщата. Парчетата от ребрата сигурно бяха като ножове. Морфинът щеше да помогне. Проклета рана. По звука, а и от това, че раната се опитваше да диша, беше сигурен: Розен е ранен в белите дробове.

Якето бе напълно опропастено, цялото беше отпред в разни странни червено-кафяви фигури. Кърпата под ръката му изглеждаше суха. Внимателно бе опипал с пръсти под кърпата, но когато бе докоснал нещо мокро, остро и твърдо, което стърчеше от него, бързо ги бе отдръпнал. Господи, това нещо беше част от него. Дори не искаше да мисли, че през тялото му е минал куршум от автомат и кръвта му тече. Но все пак добре беше, че поне можеше да мисли. Беше тук и можеше да мисли. В устата си усещаше вкус на кръв. Нямаше представа къде се бе дянал пехотинецът, нито пък къде беше Тали. Преди малко бе чул гласовете им, чул бе пехотинецът нещо да й вика. Всъщност той не викаше, но гласът му беше рязък. Когато се отпуснеше, му беше по-лесно да диша. Преди това бе почувствал, че се задушава, че нещо го дави. Сега му беше по-леко и той вече не се страхуваше толкова, че няма да може да диша, макар да се чувстваше замаян и да му се струваше, че всеки момент ще повърне. Все още в гърдите му нещо клокочеше при дишането, но не толкова силно — също като мехурчетата в сламка. Имаше чувството, че са го промушили с копие, което го е приковало към земята. Почувства подът да потреперва, някой ходеше. Появи се пехотинецът и се приведе над него, като коленичи.