Елмор Ленард - Преследваният

Т. С. Кокс: Имал си възможност. Защо не ги уби?

Тогава го прониза една мисъл, която го изплаши до смърт. Колко бързо можеш да забравиш кога и как да реагираш.

След обяд той смени превръзките на Розен. Вече имаше много малко кръв, но когато разкри раната, за да сложи друг компрес, тя все така клокочеше и през нея все така се процеждаше въздух. Знаеше, че Розен е чул звука, излизащ от гърдите му.

— Дишам и от двете страни — каза Розен.

Той изплакна устата си с вода и после я изплю в съда, който Дейвис беше сложил до него. Имаше и една бутилка от мляко, ако му се допикаеше, но още не я беше използвал.

— Не трябва да пия, тогава мога ли да пуша?

— Дробовете ти и без това си имат достатъчно неприятности — отвърна Дейвис.

— Няма да гълтам дима. Е, всъщност сега му е времето да ги откажа. Знаеш ли колко пъти съм ги отказвал през последната година? Онзи проклет пожар, нали се сещаш, започнах да пуша веднага след това. По кутия и половина на ден… Сега какво ще стане?

— Когато се стъмни, ще изляза — отговори Дейвис.

— Помощ ли ще викаш? Полицията?

— Ще отнеме много време, най-малкото два часа. Искам да поразгледам наоколо. Имам малко пластичен взрив в колата, но нямам много жица и не мога да го възпламеня, освен ако не го свържа с някой електрически ключ. Но ще го използвам само в краен случай. Може да ги подмамим да се приближат. Колата ти е отвън. Тали каза, че е оставила ключовете вътре. Тогава ще се опитаме да те пренесем в колата. Ще духнем от другата страна. Но, по дяволите, не знам как ще стане — отзад няма никакъв път. Само камънаци и ями. И още нещо, единият от тях беше при колата ти и е възможно да е поставил взрив. Не съм сигурен, но ще е по-добре да проверя.

— А защо не им кажеш, че си тръгвате — рече Розен. — Вземи Тали и се махнете оттук. И без това съм ти много благодарен — слушай, знаеш добре, че тази история няма нищо общо с теб.

— Ти да не искаш да застрелят Тали?

— Точно за това става въпрос, ако тя остане тук… Ако ти останеш тук? — продължи Розен.

— Ти да не смяташ, че като излезем, те няма да ни застрелят? Докато сме живи, ние сме свидетели. Мъртви, ще ни заровят заедно с теб.

— Ще се измъкнем — каза Розен. — Нали?

Дейвис кимна.

— Аз държа на думата си — ще ти дам нещо — продължи Розен. — Всъщност само трябва да кажеш какво искаш. Стига да го имам, твое е. — Розен млъкна за момент. — Чуй ме, ако умра…

— Ако искаш да живееш, тогава живей — отсече Дейвис. — Така се прави. И не трябва да мислиш за нищо друго.

— Доста забавни неща ми минават през главата. — Розен се усмихна. — Например доктор Морис се прибира и — по дяволите, изумен е: какво е станало с къщата ми? Непрекъснато виждам лицето му. И се питам, колко ли ще ми струва всичко, а това вече никак не ми е забавно.

— Ще ти трябват и два прозореца за колата — допълни Дейвис.

— А другата, сивата — онези използваха колата ми, какво ще кажеш за това? Сигурно цялата е надупчена. — Розен поклати глава. — Смешно е за какви работи си мисли човек. Смешно е, че вече не се страхувам. Вместо това мисля си, ами каквото ще става, да става. Интересно е, защото подобно нещо, както можеш да си представиш, никога досега не ми се бе случвало. Все едно гледам отстрани, но не участвам. Ти така ли го възприемаш? Чудех се, как ли е в боя. Винаги другият трябва да умре, нали? Добре, каквото ще да става. Но е интересно… познавам един човек, на когото му бяха спъхнали белия дроб. Казваше, че боляло ужасно, разправяше нещо за плевралната обвивка — това не го разбрах — но каза, че за да го оправят, напомпали са му го обратно до нормалното; Явно и аз имам счупени ребра. Случи ми се нещо подобно преди време, при една катастрофа. Блъснаха ме отзад и се забих в шибаното кормило. Но сега те са съвсем натрошени, нали?

— Раната е чиста — каза Дейвис. — Поддържаме я чиста, всичко друго може да се оправи.

— Радвам се, че знаеш какво вършиш — рече Розен. — Може да си на друго мнение, но аз се радвам, че си тук. Както ти бях казал веднъж — Господи, беше едва снощи, а ми се струва, че е било преди седмица — ти ще успееш. Умееш да се държиш естествено.

— Как се пише това? — попита Мел момичето, което седеше до него на бара.

Не изглеждаше зле — тъмнокожа, с розов грим и с гарвановочерна коса. Мел си помисли, че сигурно е гарваново окосмена обилно и на някои други места. Това го погъделичка.

Когато му каза името си буква по буква, той рече:

— Значи Гуела. Гу-е-ла.