Елмор Ленард - Преследваният

— Не, не — отвърна момичето. — Ге-у-ла. Кажи го.

— Гей-уу-ла — повтори Мел. — Това еврейско ли е?

— Да, еврейско е.

— Не съм го чувал досега. Исаак?

Ицхак, барманът, дойде при тях.

— Да, г-н Банди.

— Същото. Кампари със сода. Приготви едно и за нея.

Момичето се усмихна, благодари му и се премести по-близо, като провеси крак от стола, за да докосне неговия.

— Не се задълбочавай — подметна Мел. — Ще ти платя питието. Но не сме се споразумявали, че ще купувам и нещо друго. Колко?

— Четиристотин лири — отвърна тя.

— За тялото ти ли?

— Да.

— Доста си скъпа. Много е.

— Много ли? Същото е като петдесет долара.

— Да, но петдесет долара правят триста лири — каза Мел. — Такъв поне беше днешният курс на израелската банка, определен от обезценяването на долара на Общия пазар. Ако си съгласна с това, можем да се качим горе и да се отдадем на любовта.

— Добре — отвърна момичето. — Триста лири.

— Колко пъти?

— Колко пъти ли? Веднъж. Теб за колко пъти те бива?

Ето така Рашад завари Мел, с белия му задник, вирнат нагоре и с лице, заровено във възглавницата, докато Геула си изпълняваше задълженията, като стенеше и пъшкаше с отворени очи.

Рашад опря дулото на пистолета в левия хълбок на Мел и каза:

— Ако и сега можеш да продължиш, те това е да можеш.

Розен се обърна към Тали, която беше седнала близо до него в тъмнината.

— Ще ти призная нещо, което на никого досега не съм казвал.

— И какво е то?

— Аз донякъде съм евреин. — Той зачака.

— И какво от това? — обади се Тали.

— Ами, не си ли изненадана?

— Винаги съм си мислила, че сте евреин — рече Тали. — Какво значи донякъде? Как така донякъде?

— Значи така си мислила? И защо?

— Не знам — Тали сви рамене. — Винаги съм го мислила. Външният ви вид…

— Хайде сега.

— Името ви…

— Името си го измислих аз. Знаеш ли кой в действителност съм аз? Как съм кръстен? Джеймс С. Рос. Джими Рос. Повечето хора, даже жена ми, ме наричаха Рос.

— Хубаво име. Не е ли еврейско?

— Възможно е. Предполагам, че някои от хората, които се казват Рос, може и да са евреи, но това не знам, защото майка ми беше ирландка и фамилното й име беше Конели, винаги говореше за ирландците, сякаш те бяха нещо по-специално, или разказваше как семейството й се преселило от Корк. Така че през целия си живот досега съм си мислил, че Рос е ирландско име. После, когато баща ми умря — бях на деветнайсет и ме пуснаха в отпуск от армията за погребението — разбрах, че името ни било Розен. Дядото на баща ми го променил, когато напуснал Англия. Разбираш ли, никой по бащина линия не е изповядвал еврейската вяра, така че нищо не знаех за нея, докато не дойдох тук. И знаеш ли? Ето, това е интересно. Не вярвам в разните традиции, какво го интересува Всевишния дали ядеш пържолата с масло? Той и без това си има достатъчно проблеми с всичките нещастници по света. Но историята и всичко останало е нещо интересно.

— Моето име, Аталия, е древно име.

— Така ли? Аз пък си мислех, че идва от Италия.

— Не, то е много старо, но дълго време и аз като вас не знаех това.

— Виж, ти си от новото поколение — каза Розен. — Не би трябвало да те занимават религията и всички тези обичаи.

— Ние винаги вечеряме заедно в петък вечер, цялото семейство — рече Тали. — Все пак бих искала да се срещнете с майка ми някой ден.

— Защо да се срещам с майка ти? Тя ходи ли по мъже?

— Не, разбира се.

— Какво искаш да кажеш с това, „Не, разбира се“. Вероятно ти дори не я познаваш напълно. Разговаряла ли си някога с нея за чувствата й, за мислите й и за онова, което ти чувстваш? Децата не познават родителите си. Те порастват и започват да мислят истински за тях едва след смъртта им. Хората пропиляват времето си, пропиляват години в игра на криеница с другите, в търсене на самите себе си. И така не опознават никого.

— Така ли мислите?

— Да — отвърна Розен. — И мисля също, че съм пред прага на нещо, на една истина, как трябва да се живее животът и да не се пропилява или оплесква. Когато си я изясня, ще ти я кажа.

— Бих искала да я чуя — рече Тали. — Да разбера какво да направя с живота си, преди да остарея.

— Това е просто — каза Розен. — Не е лесно, но е просто.

Когато Тали стана и се отдалечи, той дочу пехотинецът да й говори нещо. След това пехотинецът дойде — усети стъпките му по пода, и приседна до него. Когато той се извърна, за да погледне навън, Розен можа да види лицето му на светлината от прозореца. После, когато пехотинецът се обърна отново към него, лицето му изчезна в мрака.