Елмор Ленард - Преследваният

— Стрелял съм няколко пъти в пустинята.

Той сигурно не можеше и стената да улучи, но никога нямаше да си го признае.

— Доста шум вдига за размера си, нали? — каза Дейвис. — Мисля, че е по-добре, да направим нещо, отколкото да седим тук и да се чешем по задниците.

— Какво например? — попита Розен.

Нервен беше, но се владееше. Това беше добре.

— Нали искате да се махнете оттук? — продължи Дейвис. — Какво ще кажете да докараме полицията?

— Полицията ли? И какво ще им кажа, че онези долу ме дразнят? Слушай, ако им се наложи, те ще избият и полицаите. Мисля, че не разбираш какви хора са това?

— Казах да докараме полицията. Не съм казал да й се обадим и да им кажем нещо, което не можем да обясним — възрази Дейвис. — Ще дадем на вашите приятели малко време да се ометат. Така ще го направим, че вие да не се забърквате и да не трябва после да отговаряте на разни въпроси.

— Как?

— Вземете си парите и каквото още ще вземате, слезте долу и чакайте. Като ги видите да си заминават, внимавайте накъде ще тръгнат. Вие поемете в обратната посока.

— Ти къде ще бъдеш?

— Не се притеснявайте за мен. После, като се измъкнете, къде ще отидете?

— Боже мой, докато съм тук, не виждам как мога да отида където и да било; трима-четирима ме чакат долу…

— Хайде г-н Розен. Досега се владеехте — рече Дейвис, — няма да започнете да се паникьосвате. Кажете ми къде най-вероятно ще отидете.

— Предполагам, че в Ерусалим — отговори Розен, вече със спокоен тон, — в хотел „Кинг Дейвид“.

— Добре, по-късно ще ви се обадя, за да видя как сте.

Розен отново се беше намръщил и се опитваше да проумее нещо.

— Каквото и да правиш, то все влиза в хилядарката, която Мел ти е дал, така ли?

— Вие прекалено много се притеснявате за пари — отсече Дейвис.

Дейвис почака две минути на балкона с беретата, резервния пълнител и кутията с патрони, за да може Розен да слезе долу — видя, че чернокожия с чантата пак стои до БМВ-то; дългокосият шофьор беше излязъл от колата и стърчеше от другата й страна. После чернокожият се отдалечи и тръгна през тревата към страничната част на сградата.

Дейвис имаше вече план накъде ще стреля, а когато започна с беретата и внезапен пукот раздра тихия следобед откъм сенчестата страна на сградата — вече знаеше къде точно искаше да попаднат куршумите. Продължи да стреля равномерно, като първо накара чернокожият да притича обратно до колата, после одраска покрива й и принуди онзи, дългокосият, да залегне. Четири, три, две, още един. Извади празния пълнител и вкара другия с дланта на ръката си, като започна да стреля по асфалта около колата — надяваше се, че някой вече се е обадил в полицията — улучи вратите на няколко пъти, но внимаваше да не засегне двигателя или прозорците. Не искаше да развали колата и не искаше да нарани някого нарочно. И преди беше стрелял и убивал хора, които не познаваше, но сега целта му не беше да убива. Сега само хвърляше камъни по гаргите в полето, за да ги разгони оттам; не беше в Кхе Сан или Да Нанг или на кота 881. Презареди пълнителя и даде още три изстрела, после презареди и втория преди да изпразни първия и пак да го презареди. Чу сирените, пронизителният вой ставаше все по-силен. Изчака, за да даде време на онези в колата също да чуят сирените и да размислят, после изстреля още пет куршума. Колата се изнасяше. Изкушаваше се да изстреля един куршум по предното стъкло, но това можеше да обърка нещата, да ги забави. Сирените си вършеха работата, воят вече наближаваше от различни посоки. Изстреля още два куршума, смени пълнителя, стреля три пъти, докато БМВ-то се изнасяше и изпразни пълнителя в задните фарове, когато колата се стрелна по улицата и зави надясно.

Розен беше вече навън… качваше се в колата си.

Хайде, изчезвай по-бързо!

Розен успя. Вече беше излязъл на улицата и потегляше бавно — това беше хубаво — когато три полицейски коли с виещи сирени наближиха стремително към сградата по улица Билу.

Дейвис използва ризата си, за да изтрие отпечатъците по беретата. После хвърли пистолета, заедно с резервния пълнител и кутията с куршумите, през балкона в гъстите храсти пет етажа по-долу.

Една кола прегради пътя му преди още да беше отворил вратата на камарото. Попита ги, какво става, по дяволите. Те го пребъркаха, погледнаха в чантата му и поискаха да видят личната му карта, докато нови полицейски коли продължаваха да прииждат, а полицаите да се трупат около сградата. Дейвис им отправи разтревожен и уплашен поглед. Те го попитаха дали живее тук. Каза им, че е бил само на гости. Започнали да стрелят и той се зачудил това началото на нова война ли е или съпругът на домакинята се е върнал ненадейно. Но каквото и да е било, той се маха оттук.