Елмор Ленард - Преследваният

— Това вече не си го спомням — каза Дейвис.

— Ами аз съм десетина години по-стар от теб — поясни Розен, като отваряше куфарчето. — Значи спомняш си за Ал Розен?

Той извади отвътре един лист и докато го четеше изражението му започна да се променя: ту се мръщеше, ту се вторачваше в написаното. Но между двете изражения за Дейвис почти нямаше разлика. Нещо не беше наред. Приближи се, за да погледне в куфарчето. В него нямаше никакви двеста хиляди. Само една пачка от стотачки.

— Знаеше ли за това — Розен пак се беше втренчил в него — изпратил ми е само пет хиляди. Нищо повече.

— Мислите, че съм ги взел аз?

— Попитах, дали ти е казал нещо, дали ти е казал защо го прави?

— Не, вчера той сложи вътре двеста хиляди. С очите си видях.

— Ти преброи ли ги?

— Той каза колко са. Имаше двайсет пачки от по стодоларови банкноти.

— От колко време работиш с Тали и получаваш пакетите?

— Този ми е третият — рече Дейвис, — понякога получавах и писма.

Розен размаха листа хартия.

— Адвокатът ми пише: „Не съм сигурен, че можем да се доверим на пехотинеца.“

Дейвис беше свикнал да стои пред началниците си мирно или свободно. Не се впусна в никакви обяснения. Нямаше нужда, защото с г-н Розен той се чувстваше много по-добре, отколкото с г-н Банди. Той уважаваше г-н Розен.

— Адвокатът ми пише, че поради обстоятелствата не можем да имаме доверие на никого. „Никого“ е подчертано. Моят адвокат, който е тук вече от два дена, пише: „Нека това да бъде един опит. Ако получиш петте хиляди, ще знаем, че имаме сигурна връзка.“ — Боже мой! — „… и аз ще се чувствам по-сигурен, докато изпълнявам задължението си да ти предам цялата сума“

— Написаното доста се различава от приказките му — каза Дейвис.

— Проклет адвокат — изръмжа Розен. — Задължението му! Това не е негово задължение, той няма нищо общо с парите!

— Защо не го уволните? — попита Дейвис.

— Той пише, че ако получа тези пари и така нататък. Но не пише какво ще стане, ако не ги получа. Забеляза ли? — попита Розен. — Добре, а кога няма да ги получа? Първо, ако ти избягаш с тях. Второ, ако аз, по някаква причина не се появя. Но щом знам, че парите пристигат, каква ще е единствената причина, поради която няма да съм тук? — Розен млъкна очаквателно.

Дейвис поклати в недоумение глава.

— Ще бъда мъртъв, ето я причината — отсече Розен. — Кучият му син, чака да види дали няма да ме пречукат, преди да предаде парите. Аз трябва да си спасявам живота, а той се притеснява, той е обезпокоен, пише, че иска да се чувства сигурен, докато изпълнявал задължението си.

— Да се върна ли да ги взема? — попита Дейвис.

Розен се взря в него и изглеждаше изненадан.

— Искаш да кажеш още сега? Ще го направиш ли?

— Нали пише, че иска да се увери в сигурността на връзката. Ами хайде да му покажем, че я е установил. — Той видя как Розен бръкна в куфарчето и извади няколко стотачки. — Няма нужда. Хилядарката, която г-н Банди ми даде, покрива всичко.

Розен се замисли.

— Колко време смяташ, че ще ти отнеме това?

— Четирийсет минути. Ако г-н Банди е там и ги е приготвил.

— Ще ги приготви — рече Розен.

Той отиде до телефона, който се намираше на бара, отделящ кухнята от дневната. Набра някакъв номер и помоли да го свържат с г-н Банди.

Сега адвокатът щеше да бъде сдъвкан. Дейвис се радваше и нямаше търпение да чуе. Но не искаше да изглежда, че подслушва. Това не беше негова работа. Докато излизаше на балкона, чу Розен да казва: „Тали, дай ми Мел… Да, тук е. Всичко е наред.“ Гласът му беше спокоен; контролираше се, знаеше какво да каже. Дейвис го хареса. Опитваха се да го убият, а той все още се владееше много добре.

— Мел, получих бележката ти… Мел… — Розен слушаше. Не можеше да вземе думата.

Дейвис си представи как адвокатът, пъхнал ръка в джоба на светлосините си панталони, докато говореше, рееше поглед по стената.

Дейвис се загледа в лимоненозеленото камаро, в бялата лента — не беше забелязал, че лентата не минаваше през покрива, а само през предния капак и багажника. В колата, както изглеждаше, нямаше никой. Чернокожият, новият му приятел, не беше вътре.

— Мел, ти си прекрасен. Оценявам загрижеността ти… Разбира се че не, разбирам…

Дейвис беше учуден от тона на г-н Розен, от търпението му.

А, ето го. Чернокожият беше в края на паркинга до една кола и приказваше с някого вътре. Освен човекът зад волана отзад имаше още един или двама.

— Разбирам, Мел, че ти не искаш да протакаш… Мел, би ли направил нещо за мен? СЛОЖИ ПРОКЛЕТИТЕ ПАРИ В ЕДНА КУТИЯ И ГИ ДРЪЖ ПОД РЪКА… ВЕДНАГА!