Елмор Ленард - Преследваният

Дейвис дочу, как Розен затръшна телефона.

— Готово — каза Розен, възвърнал спокойния си тон.

— Може би трябва да дойдете за малко — повика го Дейвис.

— Какво има?

— Познавате ли някой притежател на бяло БМВ?

Теди Кас седеше зад волана. Валенцуела беше отзад с притесненото или болнаво момче, Мати Харари, което беше скръстило ръце.

— Според него е на най-горния етаж — рече Валенцуела. — Номер 23 ли каза?

Мати кимна.

— Името му го няма на пощенската кутия, освен ако не е написано на иврит — съобщи Рашад — има малък асансьор и стълби, доста е тъмно. Мисля, че това е добре. Искате ли да ми дадете от онези неща в багажника?

— Когато си отиде пехотинецът — отряза го Валенцуела.

— А какво да правя, докато той излезе? — попита Рашад. — Ей така, да си стоя тук ли?

— Не, докато излезе, по-добре се навъртай някъде зад сградата — отвърна Валенцуела. — Така ще си помисли, че ти е омръзнало и си си тръгнал.

— А него какво ще го правим? — допита Теди Кас, като се извърна и кимна към Мати.

— Той ще дойде с нас и ще почука на вратата.

— Колата е същата — каза Розен, — даже се вижда как ламарината отпред е хлътнала. Кучият му син, с онова арабско нещо на главата.

— Той ми го показа — рече Дейвис. — Боже мой, и представа си нямах. А се опитваше да ми се хареса.

— Не те обвинявам — каза Розен.

Беше застанал далече от парапета, така че едвам виждаше БМВ-то над него.

— Откъде би могъл да знаеш. Може би… може да са те видели с Тали?

— Сигурно така е станало, във фоайето. А се спрях за не повече от минута.

— Да, и после чернокожият се качва в котата ти-каза Розен. — Мисля, че онзи отпред е младият с дългата коса. Не му знам името. Вал сигурно е отзад. Ако видиш някой, който да ти прилича на полицай в цивилни дрехи, това е Вал. Или пък някой с вид на шибан защитник от А футболна група или нещо такова.

— Чернокожият рече, че се казвал Камал Рашад.

— Да, сега всички имат едни такива много хубави имена — отвърна Розен, — араби от Алабама. По дяволите, не знам…

Той се обърна, за да влезе в стаята, но след това пак се върна на балкона.

Дейвис проследи с поглед негъра Рашад, който сега се отдалечаваше от БМВ-то, мина през няколко празни места, а след това зад няколко коли и се запъти към камарото.

— Розен, коя е вашата кола? — попита Дейвис.

— Онази черната до тротоара.

Беше черен мерцедес, с четири врати.

— Те знаят ли, че точно тя е вашата?

— Не вярвам, откъде биха могли да знаят.

Мерцедесът се намираше непосредствено до камарото. Можеха да изтичат, да стигнат до колите — и след това?…

БМВ-то само трябваше да даде на заден ход и щеше да запуши изхода им. От двете страни на улицата имаше храсти; невъзможно беше човек да се провре през тях, за да избяга. Е, можеше и да стане, но можеше и да се заплете.

Ако останеха тук прекалена дълго, онези от БМВ-то щяха положително да се качат, нали искаха да убият Розен, а и знаеха, че е горе.

Дейвис осъзна, че беше започнал да се вълнува. Това беше хубавото чувство. Даже не беше точно чувство, напрягаше се да измисли какво да направи, за да овладее положението. Или трябваше да бягат или да убиват.

Имаше и една друга възможност — да извика полицията.

Долу на паркинга е спряла подозрителна кола. И после? Някой израелски полицай щеше да пристигне с бялата си кола. Но ако онези — хората в колата долу — имаха сериозни намерения, сигурно щяха да застрелят полицая. Дейвис се опита да си представи, как се обажда в полицията, как започва да им обяснява по телефона на английски и се проточва цяла една дълга история.

Можеше да се обади в посолството. Да хване някой, който да говори иврит, да му обясни нещата и да го накара да се обади в полицията. Колко време щеше да отнеме това? Чернокожият отваряше вратата на камарото и вадеше оттам чантата си, като гледаше нагоре към сградата.

Те сигурно са въоръжени. Може и да станат нетърпеливи.

— Той с какво стреля по вас? — попита Дейвис. — Чернокожнят?

— Не знам. С някакъв пистолет.

Дейвис влезе в стаята и взе беретата.

— Зареден ли е?

— Да, проверих го — отговори Розен.

— Имате ли още патрони?

— В куфара са. И още един пълнител.

Дулото на беретата беше дълго девет сантиметра и едва се подаваше от ръката на Дейвис, докато държеше пистолета с пръст върху предпазителя.

— Можете ли да стреляте с него?

— Имам го, откакто съм дошъл тук — каза Розен.

— Питам, дали дупчите точно в целта — повтори Дейвис.