Елмор Ленард - Преследваният

— Като каква?

— Като негова секретарка.

— Спиш ли с него?

— Не, не спя с него — отвърна тя раздразнено. — Защо непрекъснато ме питате дали спя с този или онзи. Ще спя, с когото си искам.

— Това е добре — рече Мел. — Така и би трябвало да бъде. Искаш ли да си легнем?

— Не, не искам да си легнем.

— Не обичаш ли да се чукаш?

— Обичам да се любя, но не обичам, както го казахте, да се чукам. Какво значи това? Нещата би трябвало да стават естествено.

— Каква е разликата — възрази Мел. — Ако си с някого, който не те възбужда, затвори си очите и си представяй, че е друг. Правила ли си така някога?

Тя не отговори и той продължи:

— Слушай, нямам предвид нещо екзотично. Съгласен съм и на обичайния начин от време на време.

— Тук съм по работа — отряза го Тали, — да върша разни неща, като например да се обаждам по телефона, да пиша писма или пък да ви развеждам из Тел Авив. И Мати, и аз ще се радваме да ви заведем, където пожелаете. — Искаше да бъде честна, без да го обижда. — Личният ми живот обаче не влиза в задълженията ми.

— Е, можем да почакаме — отвърна Мел.

Какво значеше това? Тали не го разбираше. Искаше й се да му каже, че човекът, който бе идвал вчера, е прав. Г-н Банди приличаше на избелели кучешки лайна. Как го беше казал? Цяла купчина. Стига избелелите кучешки лайна да можеха, да се държат егоистично и да не се съобразяват с чувствата на другите.

Искаше и се да се махне от него и от звука на климатичната инсталация и от подносите, пълни с мръсни чинии. Заради г-н Розен остана. Ако се окажеше, че има нужда от нея. Или, за да научи нещо, което г-н Розен би искал да знае. Тя би направила всичко за г-н Розен.

— Е, добре — рече Мел, като стана и прекоси стаята. — Как се казваше пехотинецът?

— Дейвид.

— Дейвид. Когато Дейвид се върне, кажи му да почака.

— Той ще се връща ли?

— Може да съм слязъл долу за малко.

Влезе в 823-та, като свали кърпата от себе си.

БМВ-то изглеждаше така, като че ли бе прекосило с взлом границата с Ливан: цялото надупчено и с изпотрошени задни фарове. Само стъклата не бяха засегнати. Ето защо Валенцуела реши, че е стрелял пехотинецът. Ако Рос се беше опитвал да улучи някого, той щеше да изпотроши стъклата. Но защо пък пехотинецът?

Намираха се някъде в района на Тел Авив, в Рамат Ган 58 58 Рамат Ган — квартал в Тел Авив. , бе казал Рашад. БМВ-то беше паркирано под една сграда в строеж и бе невидимо откъм улицата. Теди Кас беше отишъл до гарата — на около половин миля на запад — подминали я бяха — за да наеме нова кола. На задната седалка Рашад си приказваше с момчето. Валенцуела беше излязъл от колата и разглеждаше, като някакъв инспектор, незавършената сграда.

Щом Теди се върнеше с новата кола, щяха да прехвърлят в нея от багажника на БМВ-то оръжието и експлозивите. Щяха да я използват временно, докато намереха някоя без документи. Човекът в квартал Атиква, който им бе продал оръжието, бе казал, че може да намери хубава кола. Даже може би американски модел. Сутринта, когато бяха при него, за да си вземат оръжието и експлозивите, той беше разгледал БМВ-то. Прокарал бе ръка по хлътналата ламарина и червената боя по решетката — тогава тя все още не беше надупчена — и бе заключил: „Само че ще ви струва седем хиляди лири на седмица. Хиляда долара.“ „Готово“, отвърнал бе Рашад.

Щяха да зарежат БМВ-то тук. Рашад можеше и да се обади на човека, от когото бе наел колата и на когото плащаше по петстотин на седмица, и да му съобщи, откъде да си я прибере. А можеше и да не му се обади.

Рашад, който си говореше с момчето, възкликна:

— Наистина ли? Значи ги наричат Черните пантери?

Мати кимна със сериозно изражение.

— Не са като вашите Черни пантери, но така им казват. Имаше едно място в Ерусалим на ул. „Кинг Джордж“, където се събирахме, отивахме да пийнем по нещо и да си побъбрим. Всички знаеха, че там е сборището на Черните пантери.

— Не се майтапиш, нали? — попита Рашад.

— Не, не се майтапя. Тъмнокожите сефарадими се наричаме така.

— Все същото е навсякъде — рече Рашад.

— И навсякъде правят едно и също с теб — допълни Мати. — Вкарват те в затвора.

— Хайде де — каза Рашад. — Ти бил ли си в затвора?

— Да, през май миналата година правихме демонстрации в Ерусалим.

— Е, само сте се опитвали да накарате хората да ви чуят нали? Да изразите онова, в което вярвате.

— Бяхме пред Кнесета 59 59 Кнесет — израелският парламент. , за да говорим със Сапир, министъра на финансите. Полицията дойде и започна да ни бие с палки. В затвора се държаха с нас както с животни, не ни даваха никаква свястна храна. И в Хайфа бях, но преди това. Арестуваха ме, защото обрах един богат турист, откраднах му фотоапарата и часовника. Човече, девет месеца прекарах в Хайфа.