Елмор Ленард - Преследваният

— Невероятно! — удиви се Рашад. — Да срещнеш чак тук някой, който също здравата е загазил. Където и да отидеш, все е едно и също. Ами онзи, за когото работиш сега? Той натяква ли ти го?

— Г-н Розен, ли? — Мати присви рамене. — Той не ми създава никакви проблеми.

— Думата ми беше за онзи в хотела — уточни Рашад. — Не работиш ли за нето?

— Онзи ли? Той е една дебела свиня. Само те гази.

— Да… и се чудя защо г-н Розен работи за него.

— Не, обратното е — рече Мати. — Дебелият работи за г-н Розен.

— Ами?! — Рашад поклати недоверчиво глава. — Дебелият плаща нещо на Розен, не е ли така?

— Така е.

— Тогава Розен работи за дебелия. Не можем да го разберем. Виждаш ли този човек отвън? Знаеш ли, той беше приятел на г-н Розен в Щатите. Отдавна не са се виждали. Иска да си поприказва с г-н Розен, но дебелият не му дава. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Той иска да убие г-н Розен — каза Мати.

— Не. Кой ти надрънка подобни глупости. Онзи дебелият контролира г-н Розен. Хванал го е здраво за топките, както казваме там, откъдето идвам. А този господин отвън, иска да поприказва с г-н Розен и да му каже, спокойно, човече, никой не ти се сърди. Върни се в къщи. Но онзи дебелият е напълнил главата на г-н Розен с разни тъпотии. Г-н Валенцуела иска само да изясни нещата. Само че, по дяволите, г-н Розен си има и някакъв ненормален, който стреля по нас и искаше да ни убие.

— Пехотинецът беше — каза Мати.

— Да, а ти видя ли някой от нас да отвръща на стрелбата? Не, ние не искаме да убиваме г-н Розен. Искаме да говорим с него. Но не знаем къде е.

Рашад гледаше момчето, а то си хапеше устната цялото пребледняло.

Валенцуела дойде при колата, но продължаваше да гледа към улицата.

— Теди идва. Изкарай Али Баба, за да си поговорим.

— Ние вече си поговорихме — каза Рашад. — Мати ми е приятел.

Комин, издигнат от празни варели, стигаше чак до последния етаж на хотел „Парк“: шахта за боклуците, докато разчистваха опустошената сграда. Дейвис беше чел за пожара, но после беше забравил. Сега разглеждаше мястото и странно нещо, чувстваше се като лично засегнат. Може би, защото познаваше един, който е бил в хотела през онази нощ. Един приятел.

В шест и петнайсет Дейвис се обади в хотел „Кинг Дейвид“ от едно кафене на площада. Отговориха му, съжаляваме, но в хотела не е отседнал гост на име г-н Розен. Дейвид попита дали може да остави своето име и телефонния си номер, в случай че г-н Розен пристигне.

Седна на една маса на тротоара, поръча си бира „Макаби“ и започна да оглежда хората, които се разхождаха в сумрака; все повече и повече се отпускаше, докато отпиваше от бирата и размишляваше върху фактите. Келнерът дойде и каза, че изглежда него търсят на телефона.

— Ало?

— Не мога да повярвам — обади се Розен. — Исусе Христе, колко куршума изстреля?

— Двайсет и осем — рече Дейвис, — четири пълнителя. Вие добре ли сте?

— Само като си спомня — продължи Розен. — Боже мой, та ти съвсем не се шегуваш. Къде си сега?

— В Натания. Реших да остана тук тази вечер и да продължа на север утре сутринта. Вие какво възнамерявате да правите?

— Пристигнах преди няколко минути. Първо ще се обадя на Мел, за да изясним някой неща.

— Бих могъл, ако искате, да се върна в Тел Авив — продължи Дейвис — да ви донеса парите.

— Не, наистина оценявам всичко, което направи за мен — отвърна Розен. — Но сам ще се оправям. Това си е моя грижа, нещо, с което непрестанно живея. Наистина ти благодаря.

— Мислех си, докато идвах насам — каза Дейвис. — Не смятате ли, че вашият адвокат — нали сам казахте, че изчаква да види, дали няма да ви убият, преди да ви е предал парите, та не смятате ли, че може и да им помага по някакъв начин? За да не се наложи да ви плаща?

— Но той не ми плаща — възрази Розен. — Парите са мои, от моята компания.

— Само че са в брой и името ви не е написано никъде — отвърна Дейвис. — Чудя се, дали пък не се опитва да ги задържи за себе си?

— Длъжен е да се отчете пред хората от компанията — отсече Розен. — Не може ей така да си ги присвои. Не, не мисля, че ще го направи.

— А ако нещата изглеждат, че ви ги е предал, а вие сте били убит след това — рече Дейвис. — Никой няма да знае какво се е случило с парите. Адвокатът ще твърди: „Представа нямам, аз му платих“ или пък „Изпратих му ги“. И никой няма да знае, че те всъщност са у него.

На другия край на линията последва мълчание.

— Не мога да си представя как ще го направи — отговори Розен. — Не мисля, че ще има толкова наглост, за да извърши подобно нещо. А после какво ще ги прави? Нали ще трябва да ги изнесе от страната?…