Елмор Ленард - Преследваният

Можеше да продължи да им разправя разни врели некипели, стига да искаха да стоят и да го слушат.

Адвокатът изглежда прекарвате половината от живота си в банята. Когато Тали се върна с цигарите му — след като беше търсила Мати във фоайето и навън, а не беше открила и колата му, защото не знаеше къде я бе паркирал вчера — г-н Банди все още се намираше в банята, тази в 823-та стая. Използваше банята на 824-та единствено когато й казваше „Момент, трябва да се изпикая“ или пък „Трябва да пусна една вода“. Никога не пропускаше да назове точно нещата.

Тя си мислеше за пехотинеца. Г-н Розен бе казал, да, той е тук, всичко е наред. Но тя знаеше, че не е, поне не всичко беше наред, защото Мати не се беше върнал.

Спомни си за един неин приятел на име Омри, който работеше като офицер, отговарящ за сигурността на полетите на Ел Ал 55 55 Ел Ал — израелска авиокомпания. . Той беше застрелял един терорист и беше арестувал друг по време на опит за отвличане на самолет. Това беше преди повече от три години. Не знаеше какво прави Омри сега, нито пък защо се беше сетила за него. Може би пак и се искаше да го види. Може би пехотинецът й напомняше за него, въпреки че никак не си приличаха.

Мел Банди я смути малко, когато влезе в стаята само по кърпа, увита около кръста му й с едно списание, което захвърли на дивана. Не можеше да разбере как човек с тяло като неговото можеше да се мота насам-натам полугол. Даже хората на плажа щяха да се зазяпват в него; той беше толкова бял. Тя трябваше да се прави, че не забелязва голотата му.

— Цигарите ви са на масата.

— Виждам.

Той пак си приготвяше питие; винаги правеше така след баня, преди да се облече.

— Онези мъже не бяха във фоайето — рече Тали.

— Вероятно още преследват онзи, как му беше името?

Както обикновено Мел Банди се разположи на дивана, като вдигна единия си крак върху възглавниците. Тали можеше да види месата от вътрешната страна на крака му.

— Не би трябвало да му отнеме толкова много време да отиде до Хайфа и да се върне — продължи Тали, — даже ако беше тръгнал пеша.

Мати трябваше да отиде до археологическите разкопки в центъра и когато се увереше, че никой не го гледа, да хвърли пакета в изкопа.

— Обикаля с мерцедеса по Дизенгоф — рече Мел — и сваля гаджета.

— Трябваше веднага да се върне обратно — Тали отиде до прозореца и се загледа в колите по ул. Хайаркон. — Може да не са тръгнали след него.

— А може и да е избягал — каза Мел. — Рози чак такова доверие ли му има, че му дава мерцедеса!

— Г-н Розен си купи нов — отвърна Тали. — Вероятно ще продаде този, който използваме сега, ще ме помоли да пусна обява във вестник „Пост“.

От прозореца всички коли изглеждаха еднакви.

— Мати трябваше вече да се е върнал — повтори Тали.

— Ти спиш ли с Мати?

— Не, не спя с него. Той ми е приятел.

— Не спиш ли с приятелите си?

— Не, познавам го от много отдавна, още когато преподавах в Улпан 56 56 Улпан — общежитие с училище в Израел за новопристигнали имигранти-евреи. Обикновено в такива училища половината ден се учи, а през другата половина се работи. в Ерусалим, в езиковото училище за имигранти. Чували ли сте за Улпан? Това е нещо като събирателен център.

— Надявам се, че не си му преподавала английски.

— Не, преподавах му иврит. Мати е йеменец, но живееше със семейството си в Бейтлахм, някогашния Витлеем. Тогава Мати беше още дете. Хората в онзи край бяха един ден йорданци, а на следващия — израелци. Така ставаше през войната в 67-ма. — Тали сви рамене. — Затова бе създадено едно такова място, наречно Улпан, където ги учехме на иврит. Идваха и хора от Европа, отвсякъде. Работих там след като се преместих от Беершеба 57 57 Беершеба — град в Израел с много горещ климат, тъй като се намира в пустинята Негев. Според Библията Авраам там отпратил наложницата си Агар и сина си Исмаил, родоначалник на арабите. и докато учех в университета.

— Преподавала ли си иврит на Рози?

— Не — тя поклати облекчено глава с невинна физиономия, докато обмисляше следващите си думи. — След казармата отидох да работя за Ел Ал, като стюардеса. Тогава срещнах г-н Розен. — Усмихна се. — Приказвахме си през цялото време от Ню Йорк до Атина. Няколко дни по-късно се срещнахме тук, в „Пал“, където беше отседнал. Пак си поприказвахме. — Отново се усмихна. — Много се смях на онова, което той ми разказваше. После, да, беше след няколко седмици; видях го в ресторант „Манди“. Дойде при нас и ме попита, дали искам да работя за него.