Елмор Ленард - Преследваният

Глупав беше. Да омекне толкова, само защото е почувствал съжаление. Нищо повече не каза, докато не пристигнаха в Херцлия и не поеха по улиците, край които се редяха множество нови блокове.

— Търся Билу. Това е името на улицата.

— Не си ли идвал тук преди?

— Не, той не ми е приятел — каза Дейвис — трябва само да мина и да се видя с един човек за малко.

Розен чу колата, ревящия двигател. Излезе на балкона и я видя да влиза в паркинга отсреща: лимонено-зелена американска кола, която се открояваше сред по-малките европейски коли. Това трябва да беше пехотинецът.

Само че в колата имаше и друг. Розен се взря в шофьора с бялото кепе, който излезе, измъкна една чанта, затръшна вратата и тръпна към блока.

По навик Розен се дръпна навътре. Оттук също виждаше колата и човека, останал на предната седалка. Не можа обаче да види лицето му, докато той не спусна прозореца и не се приведе, за да погледне нагоре към сградата. Розен бързо се отдръпна още по-навътре.

Човекът в колата беше чернокож.

Не, не можеше да е същият, помисли си Розен. Този сигурно беше пак някой пехотинец или някой, който работеше в посолството. Като чу, че асансьорът, който се намираше малко по-надолу по коридора, се качва, той отново излезе на балкона. Негърът беше все още в колата. Ако това беше човекът от Натания, надали щеше да седи така със скръстени ръце. Розен отиде до вратата на апартамента и я открехна, после се върна до масата срещу вратата, върху която лежеше отворено дипломатическото му куфарче. Малкият автоматичен пистолет, който извади оттам, беше увит в салфетка.

Не беше сигурен, че човекът с кепето е пехотинецът на име Дейвис. Нито пък, че този човек идваше при него. Мина му през ума, че щеше да направи по-добре, ако беше изчакал, дообмислил нещата, ако беше избрал друго място. Това като че ли беше прекалено близо до Тел Авив. Бяха пристигнали за двайсет минути. Може би трябваше да се срещнат някъде в пустинята Негев. Те щяха да оставят парите и да си тръгнат, а той щеше по-късно да си ги прибере. Не трябваше да прибързва така. Онзи, не-познатият, вече чукаше на вратата…

— Казвам се Дейвис. Нося нещо за г-н Розен.

— Докажи ми, че се казваш Дейвис — рече Розен.

Той затвори куфарчето си. Дейвис видя пистолета, който беше насочен към него. Малък берета 32-ри калибър, със седем патрона. Не беше лошо оръжие, ако човек умееше да го използва.

— Вие ли сте г-н Розен?

— Дай да видя нещо с името ти.

Дейвис остави чантата на масата. Извади портфейла от джоба си, отвори го и протегна ръка към Розен, за да може да види личната му карта от пехотата. Много беше стар за Тали. Не можеше да си ги представи двамата да го правят Той можеше да й бъде баща. Дейвис се чудеше, дали да не му вземе, беретата, „Не, остави го.“ Човекът беше нервен и имаше защо.

— Кой е онзи в колата?

— Някакъв, който си мисли, че е мой приятел — Дейвид пъхна обратно портфейла в джоба си.

Розен се втренчи за момент в него. Не го разбра, но сега нямаше никакво намерение да обсъжда това. Попита:

— Знаеш ли какво ми носиш?

— Да, разбира се. Пари.

Дейвис извади куфарчето от чантата си и се пресегна, за да го постави върху другото куфарче. Гледаше как Розен го отваря.

— Извинете, че ви питам, но името ви е Ал Розен, нали така?

— Точно така.

— Случайно да сте играли на трета позиция 53 53 Трета позиция — място на играч в бейзбола. ?

С ръце върху куфарчето, Розен го погледна.

— Възрастта съвпада — продължи Дейвис — онзи игра за „Дъ Индианс“ 54 54 „Дъ Индианс“ — бейзболен отбор. и бе обявен за най-големият играч на 53-та година, ако не се лъжа. Удари четирийсет и три топки извън игрището, водеше лигата с триста трийсет и шест точки.

— Искаш ли да ти кажа нещо? Ти си първият човек тук, който ме пита за това — отвърна Розен. — Според теб на колко години съм бил тогава?

— Не знам. Някъде около двайсетте.

— Той имаше триста трийсет и шест точки — каза Розен, — но Мики Върнън поведе лигата през онази година. Победи го с 0,001 процента. Направи триста трийсет и седем точки.

— Така ли? — Дейвис беше заинтригуван и вече не се притесняваше. — Не си спомням какво стана с него след това. Бях само на единайсет години.

— С Розен ли? Оттегли се на трийсет и една години. Гринбърг, кучият му син, не му даде повече от 27 500, за да приеме да се върне и Розен рече, майната му. Той вече се беше насочил към бизнеса с комисионни.

— Гринбърг от „Дъ Тайгърс“?

— Да, но тогава той беше мениджърът на „Дъ Индианс“.