Елмор Ленард - Преследваният

Дейвис погледна към Мати и го попита:

— Не искаш ли нещо за пиене?

— Не… нищо — изпъна се непохватно момчето и поклати глава.

Добре, поне беше опитал. Дейвис насочи поглед към светлосиния адвокат.

— Чакаме ли нещо?

— Всъщност, чакаме да се обадят по телефона — отвърна Мел — но първо искам да ти обясня някои неща.

Адвокатът беше в течение на събитията и затова диктуваше положението.

— Аз съм в отпуск — рече Дейвис.

— Значи разполагаме с време. Чудесно.

Дейвис нямаше предвид това.

— Багажът ми е в колата. Приготвил съм се за тръгване. По дяволите, пак не прозвуча както трябва. — Искам да кажа, имам си планове. Заминавам.

— Знам — каза Мел, — искам само да предадеш един пакет.

— Къде?

— Всъщност, точно това чакаме да узнаем. Харесва ли ти питието?

— Бих пийнал още едно.

Мел стана й отиде с чашите до бара.

— Спомняш си, нали, за пакета, за парите. Ти ги предаваше на Тали, нали така? Тя е имала грижата да ги предаде след това където трябва. Досега така е било. Но този път искам ти да ги предадеш. Видя ги вчера, нали? Двеста хиляда долара? За тези пари става въпрос. — Мел говореше, обърнат с гръб към него, като приготвяше питиетата. — Ще ми се обади един човек, мой клиент. Ще ми каже, къде да му ги занесем. Ти отиваш там и му ги даваш. Той пък ми се обажда, за да ми потвърди, че ги е получил. Това е всичко.

Мед издърпа чекмеджето на бюрото и извади една пачка. После отиде при Дейвис и пусна пачката върху коленете му, докато му подаваше питието.

— Хиляда долара Става ли?

Дейвис я взе. Прехвърляше с пръсти стодоларовите банкноти. Видя как Мел, големият дилър, взима и своята чаша с уиски и сяда на дивана.

— Щом работата е толкова проста, защо ще получа хиляда долара? — попита Дейвис.

— Чудиш се къде е уловката ли? — Мел му се ухили. — Няма да те лъжа. Може и да се яви такава, има малка вероятност за усложнение, Но не и ако свършим работата, както трябва. Искаш ли да чуеш всичко отначало?

— Не бих имал нищо против да узная малко повече — каза Дейвис.

— Няма да ти разказвам, историята с подробности, защото е дълга — рече Мел, — но има един човек на име Ал Розен, който преди дивееше в Детройт, а сега живее тук Преди три години той свидетелства пред Федералния съд Съдът искаше да затвори двама престъпници за убийство и склони клиента ми, г-н Розен, въпреки моето несъгласие, да се яви като главен свидетел. Престъпниците не бяха осъдени, а клиентът ми остана по долни гащи. Разбираш ли ме?

— Казвате, че името му е Ал Розен? — попита Дейвис.

— Точно така, Алберт Розен — рече Мел. — Единият от онези, срещу които той свидетелства, получи удар. Все още е жив, но е напълно прецакан, едната му страна е парализирана и не може да говори като хората. Другият прекара девет месеца в затвора в Люисбърг за съвсем друго нещо — за мошеничество. Един ден колата на клиента ми експлодира и загина техникът, който беше дошъл да я поправи. Денят бил студен и тя не искала да запали. Иначе щеше да бъде пречукан клиентът ми. Разбираш ли? Така че, с помощта на съда, който го беше забъркал в тази каша, той смени самоличноста си и дойде да живее тук.

— Кой изпраща парите? — попита Дейвис.

— Това е вече друга история. Да речем, че е компанията, в която той работеше — каза Мел, — тя се занимава с ипотеки. Компанията го издържаше през последните три и половина години и ние бяхме единствените, които знаехме, къде е той. Всичко беше наред… относително. И какво става? Във вестниците се появява снимка на Розен.

— В тукашните ли?

— Не, в нито един от тях. Затова пък снимката на Розен, както стои пред хотела, става дума за статията за хотела в Натания, изгорял миналата седмица, се появява в детройтските вестници и в още някои други.

Дейвис кимна.

— Сега нали разбираш — каза Мел, — три дни по-късно, без да губят време, изпращат някой, който се опитва да го пречука. Вчера двама ми бяха дошли на гости. Искат да знаят къде е Розен, затова ме и наблюдават. Смятат, че щом съм в Тел Авив, значи съм дошъл, за да се видя с Розен. Наблюдават и Тали. Може би наблюдават и момчето. Розен иска да се махне оттук и да се скрие някъде другаде. Отново да промени самоличността си. Но първо трябва да си вземе парите, а ние не можем да му ги занесем, защото онези ни наблюдават. Те ни познават.

— Добре — отсече Дейвис.

— Речено-сторено? — Мел изглеждаше много учуден. — Чудесно!

— Вие не му казахте — обади се Тали, — че те знаят също така кой е Дейвид.