Елмор Ленард - Преследваният

— Продължавай — отсече Розен.

— Искам да кажа, че беше тук, в тази стая. Търси те.

— Мел, някой се опита да ме прегази и изстреля по мен пет куршума. Да не смяташ, че е човек от улицата.

— Искам да кажа, че той влезе тук и попита: „Къде е Рос?“ Без всякакви увъртания.

— След като самият аз вече знам, че ме търси… — възрази Розен. — Не, остави това, Мел, искам да чуя какво каза той.

— Попита ме, искаше да знае, къде си. Отговорих му, че нямам представа. Казах, че съм дошъл да се видя с теб по работа, но вече не съм сигурен, дали ще влезеш във връзка с мен.

— По каква работа, Мел? Казваш, че искаш да ме видиш по работа.

— Не е нещо, което можем да разискваме по телефона, имам предвид в подробности. Искам да те видя — както казах и на тях, това е причината да съм тук — но като знам обстоятелствата, мисля, че ще трябва да почакаме. Наблюдават ме като соколи, следят всяка моя крачка.

— Утре е денят за плащане — рече Розен. — Чудех се дали са пристигнали?

— Да, пехотинецът ги донесе.

— Ти погледна ли дали са всичките?

— Да, нещата са наред. — Мел се поколеба. — Всъщност този път са повече. Доста повече.

— Защо? — попита Розен.

— Боже мой, никога не съм чувал някой да пита, защо му дават повече пари?

— Мел, защо ще получа повече?

— Както ти казах, Рози, искам да седнем и да си поговорим. Но не можем да го направим по телефона. Сега трябва да решим как да ти предадем парите.

— Защо не ги донесеш? — рече Розен. — Тъкмо ще си поговорим.

— Точно това не мога да направя — избърбори Мел, — те са по петите ми. Щом сляза във фоайето, виждам Валенцуела да седи и да чете вестник.

— Какво ще направиш, Тали ли ще изпратиш?

— Рози, ти къде си? В Тел Авив ли?

— Не искам да ги донася Тали — отсече Розен, — тя не е в играта.

— Боже мой, аз също не съм — възрази Мел. — Опитвам се да ти помогна за нещо, което съвсем не ми е работа, а си е единствено твой проблем. Кажи ми къде си или къде ще бъдеш и ще намеря начин да ти ги предам, без да изпращам Тали.

— Пак ще ти се обадя — отряза Розен.

— Чакай малко… кога?

— Утре, по някое време. — Той затвори.

Розен запали още едва цигара и седна близо до прозореца, от който се виждаше Стария град. Все още му беше пред очите съдебната зала на Детройтския федерален съд в най-големи подробности, все още виждаше как Джийн Валенцуела и Хари Манза влизат с адвокатите си. Валенцуела, с масивния си заплашителен вид, останал му от времето, когато е бил спортист, а после надзирател по строежите на Хари Манза: под разтворената му яка се виждаше тениска, а косата му беше късо подстригана, нещо като шапка над втвърдения „мускул“ в главата му, който издаваше ограничена мисъл. Нямаше обноски, нямаше въображение. Спомни си как, когато отборът на Валенцуела беше загубил и един независим съдия се беше опитал да поприказва с него и да му обясни някои неща, Валенцуела го беше изслушал, а после го беше пребил от бой, след което запали яхтата му. Тогава това беше част от работата на Валенцуела. Но сега беше лично.

Е, добре, как можеш да се разбереш е такъв пън? Розен пушеше и се опитваше да мисли спокойно, без страх. Как можеш да спреш подобно гюле?

Не, не можеш; трябва да стоиш настрана. Нямаш избор. Вземаш парите и паспорта и бягаш.

Не беше сбъркал, като бе зарязал заспалия, на бара чернокож мюсюлманин. Правеше се на голям мъж и щом искаше да пие толкова, негова си работа.

Да се събудиш с махмурлук и някаква израелка, която хърка до теб, не беше чак толкова лошо. Махмурлукът се лекуваше със студена бира и агнешко с лютиви чушки, пъхнати в пита. Момичето щеше все още да спи, когато той ще е излязъл. Понякога обаче му се искаше, като се събуди да можеше да си спомни всичко отначало докрай. А подробностите се появяваха постепенно, понякога и неочаквано след много време.

Беше отишъл с Реймънд Гарсия в бар „Сингинг Бамбу“, за да се запознае с приятелката му Ривка, която работеше на рецепцията в австралийското посолство. Ривка беше в лошо настроение. Уредила среща на приятелката си Садрин с някакъв американец, а тъпото копеле й бе вързало тенекия и като че ли Дейвис и Реймънд бяха виновни, че онзи беше американец. Горката Садрин, седяла си в къщи сама, облечена за излизане и свирела на пиано. Дейвис попита защо Садрин не вземеше да си легне; беше единайсет часа. Ривка напуцено заопява на иврит и Дейвис рече, добре, обади й се.

Той отиде да вземе момичето с колата на Реймънд — Z-28, която щеше да е негова през следващите две седмици, щеше да бучи с нея из улиците и да я усеща под себе си: Z-28 Камаро 72 беше лимоненозелена на цвят с бяла лента, която я пресичаше от предния капак до багажника и стигаше чак до ауспуха. С нея сега, по горещия път до Ерусалим, щеше да профучава край другите коли, тъй като двигателят й V-8 302 Пирели 45 45 V-8 302 Пирели — 302 е номерът на модела, V-8 означава, че двигателят е V-образен и е с 8 цилиндъра. се използваше в Щатите при състезателните коли.