Елмор Ленард - Преследваният

Рашад пак седна до Дейвис.

— Казваш, че утре заминаваш?

— За около десет дни.

— Къде отиваш?

— Не знам. Сигурно на юг.

— За какво ти е притрябвала пушка?

— За птици. Малко лов на птици.

А може би беше нещо, което той наричаше „лов на птици“. Може би му трябваше пушка, за да се пази. Рашад рече:

— Не бих имал нищо против да опозная природата из онзи край. Къде по-точно на юг?

Но Дейвис отново си приказваше с мексиканския пехотинец. Рашад го побутна по ръката и попита:

— Хей, искаш ли да отидем да си вземем нещо за ядене?

Дейвис отвърна, че по-късно ще си вземат малко китайска храна.

Рашад загуби двайсет лири (три долара) на игралния автомат. Загуби сто лири и в играта на стрелички срешу един от канадските войници на ООН-то, същият, с когото се беше запознал в бара на „Хилтън“ предишната вечер — глупакът го тупаше по рамото и се хилеше, все едно че бяха приятели от край време.

Рашад се настани в едно от сепаретата. Младите дългокоси израелки го заглеждаха заради начина, по който се беше изтегнал, качил единия си крак върху пейката. Проклетият тип от Уелс, на когото нищо не му се разбираше, защото говореше английски все едно че му беше чужд език, отново се домъкна при него с две питиета и пак започна да го залива с думи, докато Дейвис и другият пехотинец от Ерусалим продължаваха да си говорят на висок глас и да се смеят.

Влезе мършаво момче, с вид на уличен джебчия. Израилтянин или може би арабин. Рашад не можеше да определи точно произхода на това кльощаво момче, но му изглеждаше познато. Големи смешни обувки с високи токове и евтино яке от изкуствена кожа. То отиде при Дейвис — всички в бара по някое време току се отбиваха при него, и си поръча кока кола, докато нещо му разправяше, някаква дълга история. Дейвис слушаше и накрая кимна, като каза нещо. Само преди малко, докато бъбреше с другия пехотинец, се смееше, и се правеше на клоун. А сега, като слушаше мършавото момче с вид на арабин, беше станал мълчалив, сериозен и никак не му личеше, че е пил. Рашад не можеше да си спомни, къде беше виждал преди момчето. Нямаше значение. То си тръгна, а Дейвис продължи да пие.

Рашад затвори очи. Искаше му се да си почине за няколко минути.

Когато пак ги отвори, видя над себе си Норман, който му казваше:

— Да не възнамеряваш да прекараш нощта тук?

— Къде е онзи пехотинец?

— Дейв ли? Откъде да знам. Тръгна си.

Заведението се беше изпразнило и само Крис, Лилиан и човекът от Уелс все още висяха край бара.

Като си тръгваше, Рашад се опита да върне лентата на случилото се, преди да заспи. Пехотинецът говореше със мършавото момче. Точно така. Навън беше прохладно, улицата беше пуста. По дяволите, нямаше и таксита, нямаше дори частни коли. Хотелът се намираше на около шест пресечки по-надолу. Пред очите му все още беше момчето, както отпиваше от колата си — изпито лице, дълга коса. После изведнъж то изплува в съзнанието му на едно друго място. Ами да, докато чакаше за багажа. Мършавото момче и израелката с хубавия задник посрещнаха човека на летището. И пак същото момче приказваше с пехотинеца във фоайето.

Пехотинецът си бе отишъл, но все още беше замесен, нали?

Розен реши, че в хотел „Кинг Дейвид“ имаше служител, чието единствено задължение беше да се грижи за удобството му. Този човек казваше: „Бързо, той пристига“ и веднага качваха кошница с плодове в ?732 с бележка от г-н Финк, управителя: „С комплименти и най-добри пожелания за приятно прекарване“. Розен живееше в хотел „Кинг Дейвид“ от три години. Понякога отскачаше за кратко до Тел Авив или Хайфа, а като се върнеше, намираше бележката на г-н Финк до плодовете.

Обикновено за два дена Розен изяждаше бараните, портокалите и ябълките. Този път плодовете под целофана бяха останали недокоснати, а Розен крачеше напред-назад из апартамента и току поглеждаше през прозореца. Изгледът беше хубав: зелената морава и градините, кипарисите около плувния басейн и извън пределите на хотела, стените на Стария град при Яфа гейт 42 42 Яфа гейт — вратата на крепостната стена, гледаща към гр. Яфа. . Точно под неговия прозорец, седем етажа по-долу, се намираше терасата, на която Пол Нюман и Ева-Мари Сейнт си пиеха мартинито във филма „Exodus“ 43 43 „Exodus“ — филм на американския режисьор Ото Преминджър. Суперпродукция, пресъздаваща събитията, човешките драми и прозрения по време на създаването на държавата Израел. .