Елмор Ленард - Преследваният

— Мисля, че нищо не знам за мюсюлманската религия — каза Дейвис. Не беше сигурен, че му се щеше да продължава да седи тук и да говори за нея.

— Вярвам главно в едно нещо — продължаваше Рашад, — ако направиш една крачка към Аллах, той ще направи две крачки към теб. — Отпи от уискито. — Добре е казано и те предпазва да не оплескаш нещата по пътя към рая. От колко време каза, че служиш, от шестнайсет години?

— Навършват се на двайсти април — отвърна Дейвис.

— И сега се чудиш да останеш ли или да се уволниш.

— Ще се уволня — рече Дейвис. — Това, което все още не знам е, какво ще правя после.

Рашад пробва един номер, за да види дали войникът с червения врат от морската пехота на САЩ, който си пиеше чашата „Джим Бийм“ 41 41 „Джим Бийм“ — марка бърбън. щеше да се върже.

— Не мога да си представя, че си успял да спестиш кой знае колко, докато си бил в армията.

— Не и когато питиетата са по два долара на повечето места.

— А може би въртиш нещо странично, за да си докарваш допълнително.

— Мисля, че никога не съм гледал на парите, като на цел — отвърна Дейвис.

— Разправяли са ми, че някои хора изнасяли разни неща от страната, за да припечелят. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Ти какво имаш? — попита Дейвис — Хашиш? Да не искаш да пренеса няколко килограма?

— Разправяли са ми, че онези се лепвали за някой такъв, който си заминава и му давали да прибере стоката, заедно с останалия си багаж. А такъв, който се връща от посолството на САЩ, е още по-подходящ.

— Какво имаш? — настоя Дейвис.

— Извинявай, мой човек, но нима съм казал, че се занимавам с подобни неща?

Дейвис изчакваше, облегнат на бара. Двете момичета зад него бъбреха с клиентите.

— Добре де, ако някой все пак, иска да пренесе нещо — продължи-Рашад, — как би могъл да разбере, че еди кой си войник от морската пехота на САЩ би могъл да се справи? Да разбере дали има опит или не?

— Не би могъл. Извини ме за момент, човече — каза Дейвис. Той тръгна към тоалетната, като но пътя се спираше да поговори ту с този, ту с онзи.

Рашад вися в бара „При Норман“ близо цели седем часа и половина, като пиеше уиски и се опитваше да се сближи с пехотинеца: непрестанно се връщаше на темата, опитваше се да го накара да изплюе камъчето дали върти някакви далавери с някого или пък дали пренася стока, за да изкара нещичко и най-сетне успя да се добере до едно любопитно откритие — на следващия ден пехотинецът заминаваше нанякъде — но разни хора все идваха при пехотинеца или пък той зърваше някого и казваше, извини ме за момент, след което изчезваше за известно време.

Мястото беше нещо като клуб, посетителите се отнасяха приятелски един към друг и всичките се познаваха. Рашад заговори една пълна блондинка от английското посолство, която на бърза ръка разкопча горните копчета на ризата му и напъха ръката си вътре, докато си бърбореха. Хората се разотиваха, барът почти се изпразваше; после идваха други и той пак се напълваше.

Норман си свали шапката и показа на Рашад деветнайсетте шева, избродирани върху главата му, там, където го бе ударил един пиян израелец. — Норман го бе помолил да напусне заведението, а той се бе върнал с някаква дъска от строежа на ъгъла, Норман пазеше дъската, окачил я беше над бара. Той каза, че израелецът отдавна е изтрезнял, но все още се намирал в болницата „Асута“. Поприказваха си и за това, как ирландците се наливат, докато за евреите е непривично, с изключение на онзи от „Асута“. Пред Рашад непрекъснато изникваха все нови и нови чаши с уиски. Крие му разправяше, че Норман черпи или Дейв и разни там други хора. Рашад обеща на някакъв, дето нищо не му се разбираше от приказките, че ще го посети в неговия град в Уелс, чието име Рашад дори не можеше да произнесе. А и никак не беше сигурен, дали знае къде е Уелс.

Пехотинецът го представи на друг пехотинец, слаб, тъмнокос сержант от американското консулство в Ерусалим, някой си Реймънд, с мексиканско презиме и Рашад ги гледаше как седяха рамо до рамо на бара, а адамовите им ябълки подскачаха, докато си пиеха халбите тъмно пиво. Дейвис беше минал от бърбъна на бира. Като ги слушаше, струваше му се, че се карат. Пехотинецът от Ерусалим подаде на Дейвис връзка ключове за кола после каза: Не, не е донесъл пушката си. Трябвало ли е? Той откъде да знае, че Дейвис я иска. Дейвис отвърна, че му бил казал. Как можеше да отиде на лов за птици без пушка? Пехотинецът от Ерусалим го сряза, че говори глупости, че не му е казвал. Нищо не му е казвал, за никаква пушка. Норман приближи до тях и попита: „Само пушка ли ти трябва?“ И какво още? Патрони? Имал една, която Дейвис можел да използва, красавица, струвала 3000 долара и била купена в Германия. Човек трябвало само да я насочи и това е. Норман даде знак на Крис да ги почерпи, взе си кампарито със сода и се отдалечи, като нагласяше шапката си.