Елмор Ленард - Преследваният

Розен се обади в „Егет Турс“ в Тел Авив. О, да, г-жа Еди Бродер се била включила в една от техните групи „Адаса Холидей“ и била отседнала в хотел „Дан“. Вече близо до целта си, Розен се обади в „Дан“. Групата „Адаса“, момент, моля… отишли са до Одера, до кибуца Шемуел за през, деня: щели, да се върнат вечерта. Осем часа по-късно: групата се беше върнала, но г-жа Бродер не беше в стаята си. Някакво съобщение? Розен се поколеба и после каза: Помолете я да се обади на г-н Розен в хотел „Кинг Дейвид“ в Ерусалим.

Почувства се по-добре. Всъщност толкова добре се почувства, че се изкъпа, облече се и излезе от апартамента си за първи път от два дена насам.

Силва, барманът, сложи една салфетка пред него и възкликна:

— Г-н Розен! Не сме ви виждали напоследък.

Той сипа уиски в чашата с лед, добави малко вода и пъхна една сламка. След това извади чинийки с ядки и маслини.

— В Натания не сервират така — рече Розен. — Има само един град в Израел, където предлагат подобно обслужване.

— Така е.

Силва беше португалец, роден в Хонконг и говореше с английско-израелски акцент. За Розен Силва олицетворяваше хотел „Кинг Дейвид“. Ориенталските килими и гарсонът, който удряше камбанката, докато търсеше някого, носейки табела с името му, също олицетворяваха хотела.

Розен забеляза някаква туристка, която самотна си пиеше коктейла и това го изкуши. Не изглеждаше зле, въпреки че беше малко натруфена, а русата й коса беше така препарирана в прическа, че по никакъв начин не можеше да я разчупиш, освен ако, не използуваш чук. Видът й отговаряше на стила на „Хилтън“, а тя самата беше като изгубена сред тишината на дневния бар на хотел „Кинг Дейвид“. Не, достатъчно грижи си имаше, а и трябваше да завърти доста телефони. Трите питиета и краткият разговор със Силва му бяха достатъчни за тази вечер. Вечеря сам, на три маси от русата туристка, после се качи в апартамента си и като го остави полутъмен, се обади в жилището на Тали.

Никой не отговаряше.

Точно от това се беше опасявал. Предположи, че след като бе взела Мел от летището — това беше уговорено още преди седмица — може би още беше с него, нали го знаеше, какъв е Мел. Той или и диктуваше писма, или ядеше, или се опитваше да си легне с нея. Розен не се притесняваше за Тали. Твърдо момиче беше. Станеше ли Мел настоятелен, щеше да му даде да се разбере или пък щеше да си отиде най-учтиво. Това, което притесняваше Розен, беше неизвестността за всичко, което ставаше около него. Тали беше будно момиче, усещаше нещата и той искаше да поприказва с нея преди да говори с Мел.

Или щеше да успее, или нямаше. Обади се в хотел „Пал“, помоли да го свържат с г-н Банди и тогава гласът на Тали каза: „Кен?“

— Спокойно — рече Розен. — Засега не произнасяй името ми. Аз съм твоят приятел или майка ти, разбра ли?

— Къде сте? — гласът й беше тих.

— В бърлогата. С Мел ли си? С г-н Банди?

— Той е в банята — после Тали бързо заприказва — при него дойдоха двама. Заплашиха го. Не знам кои бяха, но приказваха разни неща за вас и задаваха въпроси…

— Добре — прошепна Розен — успокой се. Как се казваха?

— Не знам. Г-н Банди рече… отначало той се страхуваше, когато бяха тук и го заплашваха. Но след като си отидоха, вече не се страхуваше. Стана друг човек. Каза… нещо ужасно.

— Какво каза?

— Каза, че искат да ви убият — гласът й съвсем се сниши. — Той излиза от банята…

Розен дочуваше водата от тоалетното, казанче.

— Парите пристигнаха ли?

— Да, но този път са повече.

Той едвам я чуваше.

— Какво? Колко повече?

— Две…

— Добре, Тали, кажи му, че съм аз и не се притеснявай.

Чу я да му съобщава, извръщайки се от слушалката: „Г-н Розен е на телефона.“

Розен седеше на стола в полутъмната стая, а отвъд градината, Яфа гейт тънеше в светлини. Той погледна часовника си. Десет и четвърт. Запали цигара и се почувства готов за уводните думи на Мел. В ума му се стрелна: ако никога не си го харесвал, тогава защо си го наел?…

— Боже мой, Рози, човече, ужасно се притесних. Надявах се, че ще се обадиш още след обед.

— Не знаех, че е трябвало — отвърна Розен.

— Нали са ти казали. Самолетът ми пристигна в един и трийсет и пет по обяд. Седя си аз тук и се притеснявам.

— Как беше полетът, Мел? Предполагам, че се чувстваш малко изморен.

— Рози…

— Мел, чакай малко. Рос… Розен… може даже и Ал. Но никакъв Рози, ясно ли е?

— Извинявай. Боже мой, за какво си седнал да се притесняваш. Джийн Валенцуела беше тук.