Елмор Ленард - Преследваният

— Мисля, че така няма да стигнем до никъде — рече Дейвис. — Нещо друго има ли?

— Последвай ме — рече Мати. — Това е всичко, което трябва да направиш.

Рашад се намираше във фирма „Шофирайте сам“, точно срещу котел „Пал“, за да наеме мерцедес, преди да зареже БМВ-то. В момента гледаше безцелно към улицата. Беше се отдалечил от бюрото и стоеше до вратата, докато човекът от фирмата преглеждаше някакви листове. И точно от това място неизбежно беше да не ги види, как се задават пеша но Хайаркон. Когато човекът каза: „Ето ги“ и започна да чете цените. Рашад се извърна и му рече: „Задръж така, мой човек. Преди да продължим, трябва да се обадя на баща ми. Може ли да използвам телефона?“

Валенцуела вдигна слушалката. Рашад съобщи „Пехотинецът… върна се, идва по улицата насам… Аз съм отсреща, където дават коли под наем. Пехотинецът е пак с арабчето. Същото от вчера… Чакай малко. Не, тръгват по пресечната улица до хотела. Пехотинецът е отново със зелената чанта… все едно, те отиват на плаж… Не знам, може и да си има нещо със симпатичното арабче.“ Рашад изслуша насрещния глас, после каза: „Добре, ясно“ и затвори.

На човека от фирмата обясни: „Съжалявам, но баща ми рече веднага да се прибирам.“

Минаха през един мрачен коридор в мазето и със служебния асансьор се качиха до осмия етаж. Та-ли ги чакаше пред отворената врата на 824-та.

— Много мило от твоя страна, Дейвид, че дойде. Надявам се да не съм объркала пътуването ти.

— Изобщо не ме притесняваш — отвърна Дейвис.

Той влезе и остави чантата си на леглото.

— Мислех, че само искаш да ми върнеш мръсните дрехи.

— Господин Банди би искал да поговори с теб — каза Тали. — Моля те, седни.

Стаята сега вече приличаше на дневна. Дейвис се огледа наоколо и се отправи към прозореца. Значи да почака важния адвокат. Хвърли поглед към Гол Авив, към разпръснатите високи сгради, които стърчаха над еднообразните пететажни блокове. Тук източният бряг на Средиземно море се сливаше в стени от стъкло. Някой му беше казал: „Преди Тел Авив беше грозен град. Сега почнаха да строят всичките тези хотели, «хилтъни» и «шератъни», за да закрият морето, и той стана още по-грозен.“ На Дейвис му харесваше Тел Авив. Не знаеше точно защо. Харесваха му хората, особено младите. Искаше му се да се запознае с някои от тукашните войници, да поприказва с тях. Според него точно от такива като тях бе имало нужда във Виетнам. По дяволите, та те бяха професионалисти. И през огън щяха да минат.

— Ето те и теб. Как си, сержант? Какво бих могъл да ти предложа?

Дейвис се обърна към Мел Банди, който тъкмо влизаше през вратата, свързваща двете стаи. Днес изглеждаше по-различно, с розово лице, измит, дойде чак при него, за да се ръкува, като се опита силно да го стисне с дебелата си ръка; миришеше на нещо приятно, целият беше облечен в светлосиньо — светлосиня риза с яка, каквито носеха кинозвездите, светлосини панталони, бял колан и бели мокасини с малки златисти верижки.

— Най-сетне се нанесохме — каза Мел. — Какво да ти налея?

— Една бира, ако може — отвърна Дейвид.

— По дяволите. Само това нямаме. Тали, обади се на „обслужване по стаите“. Поръчай няколко бири за сержанта.

— Не, няма нужда, Ще пия каквото и да е.

Мел отиде до бюрото, което бе превърнал в бар и започна да прехвърля бутилките, а докато се навеждаше, за да извади лед от хладилника, напъхан под бюрото, им предложи цялото величие на дебелия си задник.

— Откъде си, сержант? Долавям някакъв акцент.

Дейвис каза, че е роден в областта Харлан, щата Кентъки, но когато бил на шест години, се преместил. Баща му загинал при злополука във въглищна мина. Бяха се преместили — той, майка му и сестра му, да живеят при леля му, която имала ферма в областта Шелби. Намирала се горе-долу по средата между Лексингтън и Луисвил. Тали и момчето Мати го гледаха и си нямаха представа за какво говори. Ходил една година на училище в Синсинати, но после се записал в пехотата в Луисвил. Боже мой, като се слушаше какво приказва, стори му се толкова скучно. Чувстваше как, докато Мел му подаваше чашата, останалите му се надсмиват.

— Чист стопроцентов бърбън от Кентъки. Какво ще кажеш?

Като че ли кой знае с какво го черпеше, а течността, от която Дейвис отпи, беше с цвят на пикня. Мъжът явно нямаше за цел само да си побъбрят. Той искаше нещо. Питието все пак си го биваше, а всички тези официалности приличаха на нещо като поздрав с бърбън. Адвокатът не предложи нищо за пиене нито на Тали, нито на момчето. Наля уиски на себе си и седна на дивана, като протегна единия си крак. И чорапите му бяха светлосини. Дейвис се отпусна на стола до прозорците. Не бързаше, но ако онзи продължаваше да се мотае, щеше да му каже, че бърза. Беше петък, единайсет и половина, а той трябваше да седи тук с този мъж. Тали беше притихнала в очакване на нещо; момчето се беше свило в стола си, пъхнало десния си юмрук в лявата длан.