Патриша Корнуел - Проектът Калигула

— Карли Криспин — каза Бъргър. — Тя тормози Боби Фулър, така ли?

— Не мога да я понасям, но гледам, защото искам да знам. Само че се чудя на какво да вярвам — отвърна Настя. — Онова, което каза снощи, беше ужасно. Разплаках се, толкова бях разстроена.

— А тя по какъв начин тормози господин Фулър? — попита Бонел. — Предполагам, че не е толкова лесно човек да се добере до него.

— Знам само, че е идвала тук. — Настя придърпа едно кресло и седна. — На едно или две партита, отдавна. Когато е работила за Белия дом като… като прессекретарка. Аз още не съм била тук, но нали знаете за господин Стар и известните му вечери и партита? Ето защо има толкова много книги със снимки. — Тя посочи албумите на масата. — И още много, много други по рафтовете. Събирани са над трийсет години. Сигурно не сте ги разглеждали всичките? — попита тя, защото не бе тук в деня на посещението на Бъргър и Марино.

Тогава само Боби си беше вкъщи и Бъргър не бе прегледала всички албуми, само няколко. След като намери снимката от 1996-а, спря да разглежда.

— Не че е някаква изненада, че Карли Криспин е идвала на вечери тук — продължи гордо Настя. — Вероятно половината известни личности са минали през тази къща по едно или друго време. Но Хана сигурно я е познавала или поне я е виждала. Напоследък тук е ужасно тихо. Откакто господин Стар умря, тези дни свършиха. Едно време имаше толкова много празненства, толкова много оживление, толкова много хора. Господин Фулър живее много по-уединено, а и през повечето време го няма.

Икономката, изглежда, никак не се смущаваше да седи в библиотека, която не бе чистила през последните три седмици. Ако не бе униформата й, можеше да мине за господарка на къщата, и интересно, че наричаше Хана по малко име и говореше за нея в минало време. Боби обаче бе „господин Фулър“. Освен това закъсняваше. Вече бе четири и двайсет, а още го нямаше никакъв. Бъргър се зачуди дали е възможно да не си е вкъщи, да е решил все пак да не се среща с тях. Къщата бе извънредно тиха, дори далечните звуци на уличното движение не проникваха през каменните стени. А тук нямаше прозорци, помещението приличаше на мавзолей или крипта, може би, с цел да се предпазят редките книги и антики от нежелано излагане на светлина и влага.

— Точно затова е още по-ужасно тя да говори за Хана по този начин — продължи Настя, имаше предвид Карли Криспин. — Вечер след вечер. Как можеш да постъпваш така с човек, когото познаваш?

— Имате ли някаква представа кога Карли е идвала тук за последно? — попита Бъргър, докато вадеше телефона си.

— Не знам.

— Казахте, че тя тормозела господин Фулър. — Бонел се върна към тази тема. — Познава ли го? Може би покрай Хана?

— Знам само, че се е обаждала тук.

— Откъде има номера? — попита Бонел.

Бъргър искаше да звънне на джиесема на Боби, за да провери къде е, но в библиотеката нямаше сигнал.

— Не знам. Аз вече не вдигам телефона. Страхувам се да не е някой журналист. Знаете, в наше време хората могат да се доберат до какво ли не. Никога не се знае кой може да е намерил отнякъде телефона ти — каза Настя; очите й се плъзнаха към огромна морска картина с клипери, която приличаше на произведение на Монтагю Доусън. Платното покриваше цял махагонов панел от стената между извисяващите се до тавана рафтове.

— Защо Хана ще взема такси? — попита Бонел. — Тя как се придвижваше обикновено, когато отиваше на вечеря?

— Със собствената си кола. — Очите на Настя бяха приковани в картината. — Но ако смяташе да пие, не караше. Понякога клиенти или приятели я возеха или наемаше лимузина. Но знаете, като живееш в Ню Йорк, независимо кой си, при нужда взимаш такси. Тя също взимаше понякога, ако много бърза. Имат толкова коли, но повечето от тях са стари и не ги изкарват по улиците. Говоря за колекцията на господин Стар. Виждали сте ги, нали? Може би господин Фулър ви ги е показал, когато сте били тук?

Бъргър не бе виждала колекцията и не отговори.

— В подземния гараж — добави Настя.

Когато Боби Фулър бе развел Бъргър и Марино из къщата, не им бе показал гаража. По онова време колекцията от стари коли не им се струваше важна.

— Понякога някоя от тях остава запушена — каза Настя.

— Запушена ли? — попита Бъргър.

— Бентлито например. Защото господин Фулър размества разни неща там долу. — Вниманието на Настя пак се насочи към морската картина. — Много се гордее с колите си и прекарва дълго време с тях.

— Хана не е могла да отиде на вечеря с бентлито си, защото е било запушено? — повтори Бъргър.