Патриша Корнуел - Проектът Калигула

— Виждаш ли къде е? — Очите на Луси зад предпазните очила бяха напрегнати. Искаше да се убеди, че Скарпета разбира значението на джипиес данните.

— Съвсем не съм приключил с анализите по случая Дериън — звучеше в лабораторията гласът на Гефнър. — Но в пробите, които ми прати вчера, има микроскопични частици вълча козина и те приличат на онова, което видях току-що, когато погледнах козината от вуду куклата. Бели, черни, груби. Не успях да ги идентифицирам със сигурност като вълча козина, защото не са в добро състояние, но ми мина през ума. Или вълча, или кучешка. Обаче, след като видях това, което пристигна с бомбата ти, мисля, че е именно вълча. Всъщност готов съм да се обзаложа.

Марино се намръщи и се обади много неспокойно:

— Значи казваш, че не е кучешка козина. Вълча е, при това и в двата случая? И в случая на Тони Дериън, и в бомбения случай?

— Марино? — попита Гефнър объркано. — Това ти ли си?

— Да, тук съм, в лабораторията, заедно с докторката. Какви ги говориш? Сигурен ли си, че не си оплескал нещо?

— Ще се престоря, че не си казал това. Е, доктор Скарпета, да го пратя ли на ДНК лабораторията, за която говорихме?

— Съгласна съм — отвърна тя. — Трябва да установим от какъв вид вълк е козината и да се уверим, че и в двата случая е еднаква, от прерийни вълци.

Едновременно го слушаше и гледаше данните. Температура четири градуса, относителна влажност деветдесет и девет процента, пулс седемдесет и седем. Две минути и петнайсет секунди по-късно, в три и седемнайсет, температурата бе двайсет и един градуса, а влажността — трийсет процента. Тони Дериън бе влязла в къщата на Хана Стар.

Детектив Бонел паркира пред варовиковата къща, която напомняше на Бъргър за Нюпорт, Роуд Айланд, за масивни монументи от епохата, когато в Америка някои хора са трупали колосални богатства от въглища, памук, сребро и стомана — от материални стоки, които вече почти не съществуваха.

— Не разбирам. — Бонел се взираше във варовиковата фасада на сградата, която заемаше почти цяла пресечка само на няколко минути пеш от Сентръл Парк Саут. — Осемдесет милиона долара? Кой, по дяволите, има такива пари? — На лицето й бе изписана смесица от страхопочитание и отвращение.

— Не и Боби. Вече не — каза Бъргър. — Поне доколкото ни е известно. Предполагам, че ще трябва да я обяви за продан, но никой няма да я купи, освен ако не е шейх от Дубай.

— Или пък ако не се появи Хана.

— И нея, и семейното богатство отдавна вече ги няма. В един или друг смисъл — каза Бъргър.

— Божичко. — Бонел гледаше ту сградата, ту колите или минувачите. Гледаше навсякъде, освен към Бъргър. — Това ме кара да си мисля, че с тези хора живеем на различни планети. Като се сетя само за моето жилище в Куинс! Не мога да си представя какво е да живееш някъде, без да слушаш денонощно крясъците на разни идиоти, бибипкането на коли и воя на сирени. Миналата седмица видях плъх. Изприпка по пода на банята и се скри зад тоалетната. Сега всеки път като вляза там, само за това си мисля, ако разбираш какво имам предвид. Сигурно не е вярно, че могат да се изкатерят от канализацията, нали?

Бъргър откопча предпазния си колан и пак опита да се свърже с Марино по блекбърито. Той не отговаряше, нито пък Луси. Ако още бяха в ДНК сградата, значи или нямаха сигнал, или не им бяха позволили да внесат със себе си джиесемите, в зависимост от това в коя лаборатория се намираха. Комплексът за съдебно-биологични науки на ССМ вероятно бе най-големият и най-съвършеният на света. Марино и Луси можеха да се намират къде ли не в него, а на Бъргър не й се искаше да се обажда в проклетата телефонна централа, за да ги търси.

— Отивам да проведа разпита на Парк авеню — остави тя ново гласово съобщение на Марино. — Така че може би няма да съм в състояние да ти отговоря, като ми се обадиш. Чудя се какво ли сте открили в лабораторията.

Гласът й звучеше спокойно, тонът й бе безстрастен и недружелюбен. Беше ядосана на Марино и не знаеше какво изпитва към Луси — мъка или ярост, любов или омраза, а имаше и някакво друго чувство, което приличаше малко на умиране. От друга страна, какво знаеше тя за умирането? Представяше си, че е нещо като да полетиш от отвесна скала. Да висиш вкопчен, докато се изпуснеш, и по пътя надолу да се чудиш кой е виновен. Винеше Луси, винеше и себе си. Отричане, гледане в другата посока — може би същото, което правеше Боби, като продължаваше да пише имейли на Хана всеки ден.

От три седмици Бъргър знаеше за снимките, направени през 1996-а в същата тази сграда, в която предстоеше да влязат двете с Бонел. Реакцията й бе да избягва въпроса, да ускори ход и да се опита да надбяга онова, с което не можеше да се справи. Ако имаше някой запознат с неискреността и причиняваните от нея катастрофи, това бе Бъргър. Тя непрекъснато разговаряше с уклончиви, нереалистично разсъждаващи хора. Само че каква полза — знанието не ти помага, ако ти предстои да страдаш, да загубиш всичко, и тя бе бягала усърдно до тази сутрин. Докато Бонел не я бе издирила в офиса на ФБР, за да й съобщи информация, която според нея прокурорката би искала да знае.