Патриша Корнуел - Проектът Калигула

Беше студено и ветровито. Тъмни облаци се носеха по небето, както при приближаване на въздушен фронт. Вероятно бе антициклон и утре небето щеше да бъде ясно — както го наричаше Луси, „кошмарно ясно“ — но с хапещ студ. Тръгнаха по алеята. Над големия портал имаше зелено-бял флаг с герба на семейство Стар: разярен лъв, шлем и мотото Vivre en espoir, „Живей с надежда“. „Каква ирония“, помисли си Бъргър. Надеждата бе единственото чувство, което не изпитваше в момента.

Натисна бутона на интеркома, на който пишеше „Стар“ и „Частна резиденция“. Пъхна ръце в джобовете на палтото си и двете зачакаха мълчаливо под вятъра и силно плющящия флаг. Съзнаваха, че вероятно ги следят камери и че всичко, което кажат, може да бъде подслушано. Чу се силно изщракване на резе, резбованата махагонова врата на къщата се отвори и между решетките на портала от ковано желязо видяха жена в черно-бялата униформа на икономка.

Бъргър предположи, че Настя ги пуска, без да пита по интеркома кои са, защото вече знае, гледала ги е на монитора на охранителната система, а и ги очакваха. По всички новини се говореше за статуса й на легална имигрантка, даже се въртяха няколко снимки, придружени от слухове за услугите, които осигурявала на Боби в допълнение към готвенето на вечеря и оправянето на леглото му. Икономката, която пресата бе кръстила „Насти“ 42 42 Гадна, противна, зла (англ.). — Б.пр. , беше на около трийсет и пет, с изпъкнали скули, маслинена кожа и поразителни сини очи.

— Заповядайте. — Настя отстъпи встрани.

Фоайето бе облицовано с травертин, имаше отворени арки, а касетираният таван бе на височина шест метра. В центъра му висеше старовремски полилей от стъкло с цвят на аметист и опушен кварц. От едната страна се виеше стълбище с изящни железни перила. Настя ги помоли да я последват по него до библиотеката. Бъргър си спомни, че тя се намираше на третия етаж, към дъното на къщата, огромна вътрешна стая, в която Руп Стар цял живот бе събирал колекция стари книги, достойна за университет или дворец.

— Господин Фулър си легна много късно и стана много рано. Много сме разтревожени от онова, за което приказват по новините. — Настя спря на стълбите и се обърна към Бъргър. — Вярно ли е? — Стъпките й отново заехтяха по камъка, когато продължи нагоре, говореше с гръб към тях, извила леко глава настрани. — Аз винаги се тревожа кой шофира таксито. Влизаш и потегляш с непознат, който може да те откара къде ли не. Да ви предложа нещо за пиене? Кафе, чай, вода или нещо по-силно? В библиотеката може да се пие, стига да не оставяте чашите близо до някоя книга.

— Не, благодаря — отговори Бъргър.

На третия етаж тръгнаха по дълъг коридор, застлан с пътека в различни оттенъци на тъмночервено и розово. Минаха през няколко врати и стигнаха до библиотеката. Миризмата на мухъл бе по-силна, отколкото я помнеше Бъргър от предишното си посещение преди три седмици. Сребърните полилеи бяха електрически, лампите светеха слабо, а стаята бе студена и неуютна, сякаш никой не бе влизал в нея, откакто Бъргър бе тук в Деня на благодарността. Подвързаните с флорентинска кожа фотоалбуми, които бе разглеждала, още стояха на купчина върху масата, а пред тях бе бродираният стол, на който бе седяла, когато откри няколкото снимки на Луси. Върху една по-малка масичка с крака във форма на грифони стоеше празна кристална чаша — Бъргър помнеше, че Боби я бе оставил тук, след като бе изпил два пръста коняк за успокояване на нервите. Стоящият часовник до камината не бе навит.

— Напомнете ми пак какво е вашето положение тук — каза Бъргър, след като двете с Бонел се настаниха на един кожен диван. — Имате апартамент на кой етаж?

— На четвъртия, в задната част — каза Настя и очите й уловиха същите детайли, които бе забелязала и Бъргър: ненавития часовник и мръсната чаша. — До днес не бях тук. След като господин Фулър го нямаше…

— Беше във Флорида — каза Бъргър.

— Той ми каза, че ще идвате, и побързах да дойда. Бях на хотел. Господин Фулър бе достатъчно мил да ме настани в един хотел недалеч оттук, за да съм му подръка при нужда, но да не спя сама в тази къща. Разбирате защо това би било неприятно точно сега.

— Кой хотел? — попита Бонел.

— Хотел „Елизиум“. Семейство Стар го използва от години за гости от друг град или за бизнес съдружници, които не желае да настани в къщата. Той е само на няколко минути пеш. Разбирате защо не бих искала да остана сама тук точно сега. Последните седмици бяха доста стресиращи. Това, което се случи с Хана, а после медиите, микробусите с техните камери. Никога не знаеш кога ще се появят, а сега е още по-зле заради жената, която каза всички онези неща по Си Ен Ен снощи. Всяка вечер говори само за това и непрекъснато тормози господин Фулър за интервюта. Някои хора нямат никакво уважение. Господин Фулър ми даде почивка, за да не остана тук сама точно в този момент.