Патриша Корнуел - Проектът Калигула

И се върна в апартамента. Остави вратата отворена.

Тони Дериън бе живяла подобно на много хора, които правят първите си стъпки — в тясно жилище, което Марино сякаш изпълваше от край до край. Имаше чувството, че целият свят внезапно се е свил около него. Четирийсет квадрата, най-много. Не че неговият апартамент в Харлем бе много по-голям, но поне имаше отделна спалня и не бе принуден да спи в проклетата дневна, имаше и общ заден двор със съседите, с изкуствена трева и маса и столове — не беше кой знае какво, но все пак беше по-цивилизовано от това тук. Когато бе дошъл — преди около половин час — направи онова, което винаги правеше на местопрестъпления: огледа обстановката, без да се спира на конкретни детайли.

Сега се зае с по-подробен оглед. Започна от антрето, където едва имаше място да се обърне. Единствената мебел тук бе малка масичка от ратан, а върху нея имаше сувенирен пепелник от „Сизърс Палас“ 8 8 Хотел с казино в Лас Вегас. — Б.пр. . Може би Тони си беше оставяла ключовете в него — онези на ключодържателя със сребърни зарчета, открити в един джоб на анорака, който бе носила по време на убийството. Може пък да беше същата като баща си, да обичаше хазарта. Марино бе проверил бащата — Лорънс Дериън, някое и друго шофиране в нетрезво състояние, обявил банкрут, преди няколко години се забъркал в комарджийска мрежа в Бъргън Каунти, Ню Джърси. Имаше данни, че е свързан с организираната престъпност, може би с мафиотската фамилия Дженовезе, но обвиненията бяха свалени. Беше боклук, непрокопсаник, бивш биоелектрически инженер от МТИ, зарязал семейството си. С две думи, безотговорен баща. Точно от онзи тип хора, които тласкат дъщерите си към връзки с неподходящи мъже.

Тони не приличаше на пияница. Впечатлението, което бе оставила досега у Марино, не беше за купонджийка, даже напротив — беше за амбициозна и упорита, маниачка на тема фитнес и здраве млада жена. Върху ратановата масичка до вратата имаше нейна снимка в рамка: как тича в някакво състезание, може би маратон. Изглеждаше добре, като модел — с дълга тъмна коса, висока и по-скоро слаба, типично тяло на бегачка, с тесен ханш и малки гърди, а на лицето й бе застинал израз на свирепа решителност. Тичаше по някаква улица сред тълпа други бегачи, а събралите се отстрани зрители ги приветстваха. Марино се зачуди кой и кога е правил снимката.

На две крачки от входната врата бе кухнята. Печка с два котлона, хладилник, мивка, три шкафа, две чекмеджета, всичко в бяло. Върху плота лежеше на купчина пощата и нищо от нея не бе отворено, сякаш Тони я е оставила там на влизане и се е заела с други работи или просто не се е интересувала от нея. Марино прегледа няколко каталога и рекламни брошури с купони — той ги наричаше „пощенски боклук“, и едно листче яркорозова хартия, което уведомяваше живущите в сградата, че утре, 19-и декември, водата ще бъде спряна от осем сутринта до обяд.

В сушилката за съдове от неръждаема стомана имаше нож за масло, вилица, лъжица, чиния, купа и чаша за кафе с картинка от комикса „Фар Сайд“: как хлапето от училището за надарени деца „Мидвейл“ бута врата, на която пише „Дръпни“. Мивката бе празна и чиста, до нея имаше гъба и бутилка течен препарат, на плота нямаше трохи, нито следи от храна, дъсченият под беше без петънце. Марино отвори шкафа под мивката и видя малка кофа за боклук. В бялата найлонова торбичка имаше бананова кора — потъмняла и вмирисана, няколко сбръчкани боровинки, кутия от соево мляко, утайка от кафе и много хартиени кърпички.

Разгъна няколко. Миришеха на мед и цитруси, на нещо като амонячна вода с аромат на лимон, може би препарат за почистване на мебели и стъкло. Забеляза бутилка с лимонов „Уиндекс“, бутилка с препарат за дърво, съдържащ пчелен восък и портокалово масло. Изглежда, Тони бе много работлива, може би дори вманиачена, и бе чистила и подреждала, когато е била за последно вкъщи. За какво ли беше използвала „Уиндекса“? Марино не виждаше нищо стъклено. Отиде до прозореца, надзърна зад щорите и прокара пръст по стъклото. Прозорците не бяха мръсни, но пък и не изглеждаха да са мити наскоро. Може би бе избърсала някое огледало или нещо такова, или може би някой друг бе чистил тук, за да заличи отпечатъците и следите от ДНК — или поне си е мислел, че ги заличава. Марино се върна в кухнята и прибра хартиените кърпички от боклука в плик за улики. Щеше да ги провери за ДНК.

В хладилника имаше няколко кутии зърнена закуска „Каши“, още соево мляко, боровинки, сирена, кисело мляко, маруля, доматчета, пластмасова кутия спагети със сос, който приличаше на пармезан, може би приготвени за ядене навън, или пък бе вечеряла някъде и си бе взела останалото за вкъщи. Кога? Снощи ли? Или пък за последен път бе яла в апартамента си, купа „Каши“ с банан и боровинки и кафе. Закуска? Само че не бе закусвала тази сутрин, това бе адски сигурно. Дали е закусвала тук вчера сутринта, а после я е нямало цял ден и може би е вечеряла навън, в някое италианско заведение? А после какво? Върнала се е вкъщи, прибрала е останалите спагети в хладилника и е излязла да тича в дъждовната нощ? Помисли си за съдържанието на стомаха й и му стана любопитно какво ли е открила Скарпета при аутопсията. Беше се опитал да се свърже с нея няколко пъти следобед, беше й оставил съобщения.