Крис Картър - Хищникът

Хънтър му каза само най-необходимото. Лорънт пребледня и се прегърби на стола. Очите му унесено се втренчиха някъде през детектива.

— Но това е абсурдно… Убита? От кого? И защо? Кели беше художничка, а не наркодилър.

— Именно това се опитваме да разберем.

— Но тя щеше да има изложба след по-малко от два месеца… Щеше да ни донесе близо милион.

Двамата детективи се спогледаха обезпокоено, сякаш искаха да кажат: „Странен момент да мисли за пари.“

Лорънт започна да търси цигари в най-горното чекмедже на бюрото си.

— Обикновено не пуша в кабинета си — обясни той, — но сега се нуждая от цигара. Имате ли нещо против?

Робърт и Карлос повдигнаха рамене.

Лорънт поднесе цигарата към устните си, запали я с трепереща ръка и всмукна дима толкова дълбоко, сякаш животът му зависеше от това.

Двамата детективи седнаха на креслата с цвят на сьомга пред бюрото му и започнаха да му задават въпроси за взаимоотношенията му с Кели и какво знае за личния й живот. От отговорите на Лорънт и забележката му за единия милион бързо им стана ясно, че взаимоотношенията му с Кели са били деветдесет и девет процента делови.

— Имахте ли ключове от апартамента й? — попита Гарсия.

— Не, за Бога. — Той дръпна за последен път от цигарата, приближи се до прозореца, угаси я на перваза и я хвърли на улицата долу. — Кели не обичаше в апартамента и ателието й да ходят хора. Не ми позволяваше дори да видя картините й, преди да бъдат напълно завършени, и пак трябваше да я моля да ми ги покаже. Художниците са много самовлюбени и ексцентрични.

— Апартаментът й в Санта Моника и ателието й в Кълвър Сити, нали?

Лорънт кимна нервно.

— Прав ли съм да мисля, че вие и госпожица Дженсън сте ходили заедно на светски събития — вечери, приеми, изложби, раздаване на награди, такива неща?

— Да, доста често през трите години, докато я представлявах.

— Познавате ли някого, с когото се е срещала? Тя водеше ли гаджетата си на тези ангажименти?

— Кели? — Лорънт се изсмя напрегнато. — Последното, по което тя си падаше, бяха любовните връзки. Кели беше поразително красива. Мъжете се хвърляха в краката й, но тя нехаеше.

— Сериозно? — обади се Хънтър. — Имаше ли причина?

Лорънт сви рамене.

— Не съм я питал, но знам, че е била наранена от някого, когато е била влюбена преди няколко години. Такава рана никога не заздравява и те кара да бъдеш предпазлив с всяка връзка по-нататък. Разбирате ли какво искам да кажа?

— А знаете ли дали Кели е имала случайни връзки? — попита Карлос.

— Може би. Както споменах, тя беше поразително красива. Но не познавам мъжете, с които се е срещала. Тя не говореше за тези неща.

— Споменавала ли е за имейли, които са я уплашили или разстроили напоследък? — попита Робърт.

Лорънт се намръщи и се помъчи да си спомни.

— Нищо определено. Не съм сигурен дали някои са били страшни или разстройващи, но съм убеден, че получи няколко странни съобщения от влюбени почитатели. Това се случва по-често, отколкото си мислите. Съветвам моите художници да не им обръщат внимание и да не им отговарят.

— Да не им обръщат внимание?

— Почитателите идват със славата, детектив. Това е комплексна сделка, от която не можеш да се измъкнеш. И за жалост някои от тях са много особени, но обикновено не са злонамерени. Всички художници, които представлявам, имат почитатели. — Погледът му се насочи към пакета цигари на бюрото и той се поколеба дали да не запали друга, но вместо това започна да си играе с писалката си „Монблан“. — Мениджър съм на Кели от три години и през това време никога не съм я виждал нещастна или разтревожена. На лицето й винаги сияеше усмивка, сякаш беше татуирана на устните й. Наистина не си спомням да съм я виждал нещастна.

— Кога за последен път говорихте с госпожица Дженсън? — попита Гарсия.

— Трябваше да се срещнем на обяд на… — Лорънт прелисти подвързания с кожа дневник на бюрото си.

— На двайсет и пети февруари. Щяхме да обсъждаме предстоящата й изложба в Париж. Кели много се вълнуваше за пътуването от месеци, но не дойде на срещата и не ми се обади да я отложим. Опитах да се свържа с нея, но се включи телефонният й секретар. След два дни се отказах да я търся и се свързах с полицията.

— Известно ли ви е Кели да е била замесена с наркотици, хазарт или други лоши неща?

— Не, за Бога! Поне аз не знам. Кели дори не пиеше. Тя беше типичното добро момиче.

— Финансови затруднения?

— Едва ли. Тя печелеше много пари. Картините й се продаваха за хиляди.