Крис Картър - Хищникът

— Страхотно. — Блейк посочи улицата навън. — В този град живеят повече от четири милиона души, а никой не знае кой всъщност е Джеймс Смит. Той просто изчезна. — Тя тръгна към вратата и я отвори. — Преследваме проклет дух.

Хънтър се върна в кабинета си и намери имейл от Майк Бриндъл, който му беше изпратил лабораторните резултати от влакната, открити на стената зад голямото платно в апартамента на Лора Мичъл. Детективите се бяха оказали прави в предположенията си. Влакната бяха от обикновена вълнена шапка. Това означаваше, че човекът, който се беше крил зад картината, е висок някъде между метър и осемдесет и метър и деветдесет.

Резултатите за отпечатъците от обувки също бяха готови, но тъй като бяха оставени върху домашен прах и размазани, не бяха сто процента точни. Заключението беше, че вероятно са от обувки номер четирийсет и пет, което съответстваше на теорията за ръста на човека. Интересният факт беше, е не бяха открили следи от подметките — никакъв отпечатък от търговска марка или грайфери, нищо. Подметката беше абсолютно гладка. Обяснението на Майк Бриндъл беше, че онзи, който е чакал в апартамента на Лора, е използвал нещо да покрие обувките си, вероятно саморъчно направено, някаква мека гума или синтетична пяна. Това несъмнено беше заглушило и стъпките на извършителя.

След като претърсиха целия под на ателието за стъпки от обувки номер четирийсет и пет, Бриндъл стигна до същия извод като Хънтър и Гарсия. Нападателят на Лора Мичъл се беше скрил зад голямата картина, подпряна на задната стена, някак бе отклонил вниманието на Лора и бързо я беше упоил с някакво силно успокоително средство, вероятно интравенозно.

— Получих личната информация за Кели Дженсън от проучването — съобщи Карлос, който влезе, носейки зелена найлонова папка.

— Казвай — подкани го Робърт и вдигна глава.

Партньорът се настани зад бюрото си и отвори папката.

— Кели Дженсън, родена в Грейт Фолс, Монтана, преди трийсет години. Родителите й още не са уведомени за смъртта й. Започнала да рисува в гимназията… Когато навършила двайсет, против волята на родителите си дошла да живее тук, в Лос Анджелис… Няколко години се борила, отхвърлена от всеки мениджър и художествена галерия в бизнеса… Дрън-дрън, типична лосанджелиска история, само че за художничка, а не за актриса.

— Как са я забелязали?

— Продавала картините си на улична сергия на крайбрежната улица. Открила я не кой да е, а самата Джули Глен, най-добрата нюйоркска критичка. Седмица по-късно Кели се сдобила с мениджър, Лукас Лорънт. Той съобщил за изчезването й. — Карл ос протегна ръце над главата си. — След това кариерата на Кели стремително се отправила към висините. Джули Глен написала статия за нея в „Ню Йорк Таймс“ и за месец платната, които Кели не можела да продаде на плажа, били разграбени като топъл хляб.

Робърт погледна часовника си и взе якето си.

— Добре. Да тръгваме.

— Къде?

— При човека, съобщил за изчезването й.

Уличното движение беше като религиозно шествие и на Гарсия му бяха необходими два часа, за да измине трийсет и седемте километра между Паркър Сентър и Лонг Бийч.

Лукас Лорънт, мениджърът на Кели Дженсън, имаше кабинет на петия етаж на Ист Бродуей Стрийт 246.

Лорънт беше на трийсет и няколко години, със смугла кожа, тъмнокафяви очи и късо подстригана коса, която беше започнала да се прошарва. Хънтър предположи, че бръчките около устните му се дължат на пристрастено пушене. Морскосиният костюм му стоеше добре, но вратовръзката му беше грозотия в стил Пикасо от ъгловати разноцветни кръпки, която можеше да си сложи само човек с огромно самочувствие. А Лорънт определено имаше самочувствие — онова, което идва с богатството и успеха.

Той стана от двойното бюро, издигнато на пиедестал, и посрещна двамата детективи на вратата. Ръкостискането му беше крепко като на бизнесмен, готов да приключи голяма сделка.

— Джоун ми каза, че сте детективи от полицията. — Лорънт погледна Хънтър. — Надявам се, че не сте художници и това не е номер да влезете при мен без уговорен час. — Той се усмихна и покрай очите му се появиха дълбоки бръчки. — Но дори да е така, това показва, че сте изобретателни и амбициозни.

— За съжаление наистина сме полицаи — отговори Робърт и му показа служебните си документи. Усмивката на мениджъра бързо помръкна. Едва тогава той си спомни, че преди две седмици бе съобщил за изчезването на Кели.