Крис Картър - Хищникът

Хънтър се запита дали ако хвърли стотачка през прозореца, Лорънт ще скочи да я вземе.

Преди да си тръгнат, той се спря на прага и се обърна към мениджъра:

— Знаете ли дали госпожица Дженсън е била приятелка с друга художничка от Лос Анджелис, Лора Мичъл?

Лорънт го погледна озадачено и сетне поклати глава.

— Лора Мичъл? Не съм сигурен. Стиловете им са различни.

Робърт го изгледа с любопитство.

— Ако искайте, вярвайте, но мнозина художници са странни в това отношение — поясни Лорънт и се намръщи замислено. — Някои не искат да общуват с художници с различен стил, а други изобщо не желаят да общуват с други художници. Защо питате?

— Само се чудя. — Хънтър му даде визитната си картичка. — Ако се сетите нещо друго, моля ви…

— Почакайте! — прекъсна го Лорънт. — Лора Мичъл и Кели се срещнаха. Беше преди няколко години. Съвсем бях забравил. Точно в началото на кариерата на Кели. Наскоро бях започнал да я представлявам. Интервюираха я за документален филм на кабелна телевизия. Нещо за новата вълна американски художници от Западния бряг. Участваха няколко художници. Мисля, че снимаха в… — Очите му се насочиха към празно място на стената. — Музеят „Гети“ или може би „Мока“, не съм сигурен. Но Лора Мичъл беше там в онзи ден.

Беше се стъмнило, когато Хънтър и Гарсия се върнаха в Паркър Сентър. И двамата бяха капнали от умора.

— Отивай си у дома, Карлос — каза Робърт и потърка очи. — Прекарай вечерта с Ана. Заведи я на ресторант или на кино. В момента не можем да направим много, освен да преглеждаме отново информацията, а сме твърде уморени.

Гарсия знаеше, че партньорът му е прав. И Ана много щеше да се радва да бъде със съпруга си цяла вечер. Той посегна към сакото си.

— Ти няма ли да си ходиш? — попита Гарсия, като видя, че Хънтър включи компютъра си.

— След пет минути. Само искам да проверя нещо в интернет.

Отне му много повече време, отколкото очакваше, за да намери справки за документалния филм, за който беше споменал мениджърът на Кели Дженсън. Филмът беше нискобюджетна продукция на кабелния телевизионен канал „Изкуство и развлечения“ със заглавие „Красотата на платната; изгряващите таланти от Западния бряг“. Беше излъчен само веднъж преди три години. Хънтър позвъни в офиса на телевизията в Лос Анджелис, но по това време нямаше кой да му помогне. Трябваше да се свърже с тях отново сутринта.

Той не се прибра направо у дома, след като излезе от кабинета си. Съзнанието му беше изпълнено с прекалено много мисли, за да се осмели да се отдаде на самотата в апартамента си.

Ако убиецът наистина принуждаваше жертвите си да се самоубият с активиращ се при удар спусъчен механизъм, те бяха прави за Лора Мичъл, първата жертва. Тя не би трябвало да умира на месарския тезгях, а да скочи на пода и бомбата да избухне в нея. Ала спусъкът така и не се беше задействал. Лора Мичъл беше умряла от задушаване. Майка й бе разказала на Хънтър за пристъпите на Лора като малка — вероятно някакво психично състояние, което беше престанало да се проявява, след като тя бе започнала да рисува. Робърт знаеше, че такова състояние може лесно да се завърне поради някакъв шок — травматично преживяване като силна болка или паниката, която беше изпитала сама в тъмната стаичка, със зашити устни и тяло.

Той шофира безцелно известно време и накрая спря на брега на океана в Санта Моника.

Обичаше да гледа океана нощем. Шумът на прибоя и тишината го успокояваха. Напомняха му за родителите му и времето, когато беше малък.

Баща му работеше по седемдесет часа седмично на две нископлатени места. Майка му приемаше каквото й предложеха — чистене, гладене, пране. Хънтър не си спомняше събота или неделя, в които баща му да не е работил, и пак не можеха да платят всичките си сметки. Ала родителите му никога не се оплакваха. Просто играеха картите, които им раздаваха. И колкото и лоши да бяха, винаги приемаха всичко с усмивка.

Всяка неделя, след като баща му се върнеше от работа, те отиваха на плажа. Обикновено ходеха, когато всички други прибираха нещата си и си тръгваха. Понякога слънцето вече беше залязло, но Робърт нямаше нищо против. Всъщност предпочиташе да е така, защото целият плаж сякаш принадлежеше на него и на родителите му. След смъртта на майка му баща му не престана до го води на плажа в неделя. Робърт го виждаше как бърше сълзите си, докато гледа как вълните се разбиват в брега.

Навсякъде имаше туристи, особено по крайбрежната Трета улица и в баровете на плажа. Покрай Хънтър мина момче на ролкови кънки, последвано от по-малко момиче.