Том Харпър - Изгубеният храм

Той запрелиства своя бележник.

— Ето. Нали помните „Христоматия“ в Атина?

— Изгубената поема. Продължението на Омир.

— Да. Обобщението на Прокъл на продължението. След смъртта на Ахил са изложили тялото му. Пристигнала неговата майка, морската нимфа Тетида, заедно с музите да оплаква своя син. След това тя грабва трупа му от кладата и го отнася на Белия остров.

— Този текст не предизвиква пробойни в теорията за острова, не смяташ ли?

Рийд не му обърна внимание.

— Гръцките слова, които Прокъл използва за Белия остров са Λευκην νησον, Левкин нисон.

— Какво означава това?

— „Левкин“ значи бял, а „нисон“ — остров.

Джексън завъртя очи.

— И къде е смисълът?

— При определени обстоятелства „нисон“ може да означава и полуостров. На друго място в епическия цикъл например, когато става дума за Пелопонеския полуостров, той също е наречен „нисон“.

— Защо им е да използват една и съща дума? Нямат ли си отделна за полуостров?

— Гръцката поезия е метрическа. Това означава, че трябва да нагаждаш думите в определен слогов ритъм. Има някои думи, които никога няма да се впишат в този ритъм и една от тях е „херсонесос“ — точната дума за полуостров. Затова един автор на проза може да използва „херсонесос“, ала поетът не може да си го позволи. Той е трябвало да намери синоним, който да подхожда на размера.

— „Христоматия“ поезия ли е? Откъсът, който ни прочете от нея, не звучеше твърде поетично.

— Това беше прозаично обобщение, но на епична поема. Напълно е възможно Прокъл да е преписал формулировките от оригиналната поема, когато я е съкратил.

— Значи твърдиш, че сега Белия остров е Белия полуостров? — Въпреки всичко Джексън не можа да не се засмее. — Трябва да кажа, че не звучи кой знае колко поетично.

— И на никого преди не му е хрумвала подобна мисъл?

— Не и доколкото знам. — Рийд вдигна рамене. — Все едно вода се спуска по хълма. След като първата капка намери своя път, останалите просто я следват. С всяка капка течението става все по-бързо, издълбаният канал все по-дълбок, пътят става по-сигурен. На никого не му минава през ума да оспори посоката.

— Добре де… — Джексън не си падаше по метафорите. Той отново насочи поглед към картата, като я изглади с ръце, за да попречи на ъглите да се огъват в краищата. — Значи търсим полуостров с високи скали някъде източно от пролива. — Плъзна пръст по бреговата линия. — Тук има нещо като нос.

— Не изглежда твърде голям — измърмори Грант неуверено.

— Няма и нужда. Никой не казва, че е кой знае колко голям.

Рийд надникна в справочника. Очите му се стрелкаха по страницата и изведнъж се заковаха в нещо.

— Как се казва това място?

— Нос Русаева.

— Нос Русаева — повтори Рийд. — Голи високи скали в подножието на планинска верига, разделени от безброй тесни долини. Долу отделни плажове. На западния бряг консервна фабрика, може би изоставена. Скалите са забележително светли на цвят. — Той затвори справочника с плясък. — От разстояние прилича на остров.

В стаята настъпи тишина, докато осъзнаваха казаното.

— Подхожда — кимна най-накрая Грант.

— Белия полуостров. — Джексън поклати учудено глава. — Професоре, свалям ти шапка, ако този път намерим търсеното.

— Това още нищо не значи — предупреди Грант. — Дори изобразеното на картата да е онова, което търсим, пак става въпрос за район с големина няколко километра или дори десетки километри. Район, който отново по случайност е част от Съветския съюз — добави той сухо.

— Още една причина да идем там колкото може по-бързо.

— А Марина? Сега, когато знаем къде е храмът, можем да изтъргуваме плочката.

Рийд кимна, но Джексън се вторачи в него обезпокоително. Лицето му стана хладно.

— Нищо няма да даваме на комунягите. Не и докато онзи щит не е на сигурно място в Тенеси. И в никакъв случай, докато още лежи в някаква пещера на съветска територия.

Грант можа само да го изгледа гневно.

— Не можеш да изоставиш Марина. Не и след всичко, което направи за нас.

Грант заплашително пристъпи към него.

Джексън вдигна ръце, пародирайки, че се предава.

— Добре, добре, само казах, че в случая трябва да постъпим умно. Не да си хвърляме асата, за да спечелим дама.

— Джексън, тя не е карта. Да знаеш, че каквото й направят руснаците, аз ще го сторя на теб.

— Добре. — Американецът си пое дълбоко въздух и седна на един дървен стол. — Нека не забравяме, че всички сме от един отбор и че искаме едно и също.