Том Харпър - Изгубеният храм

— Няма значение, защото така или иначе бъркат.

— Не забравяй, че е по-вероятно да е някъде близо до Керченския пролив и Азовско море.

По лицето на Джексън се изписа изненада.

— Пропуснал ли съм нещо?

— Ще ти обясня — отговори Рийд. — За целта дали ще можем да намерим някоя карта?

— И аз имам справочника „Черноморски пилот“, който използвахме, за да стигнем до Змийския остров. В стаята ми е.

Грант донесе книгата, в която на задната корица имаше залепена сгъната морска карта. Простря я на леглото и се вторачи в нея. Линиите плуваха и се замъгляваха пред изтощените му очи, но един очевиден факт не можеше да се отрече.

— Няма никакви острови. Дори река няма.

— Трябва да има — поклати Рийд упорито глава. — Всички текстове са единодушни, че до Белия остров има река. Същността е, че трябва да прекосят „реката Океан“, за да стигнат до света отвъд.

— Нали уж са пътували по море — възрази Грант. — В морето не можеш да пресечеш река. Прекосяваш я на сушата от единия до другия бряг. Освен ако това не означава, че са минали покрай устието на някаква река. Но тук няма… Какво?

Той млъкна, когато видя, че Рийд се е вторачил в него не с обичайното нетърпение, а с истинско страхопочитание в очите.

— Това е.

— Кое?

— Опитай се да погледнеш с очите на Одисей. — Годините и умората на Рийд сякаш изчезнаха напълно, докато говореше. — От бойните полета пред Троя си пренесъл ценен товар нагоре през Дарданелите и Босфора в Черно море. Плавал си покрай брега, в онези дни не си смеел да рискуваш в открито море, но дори и такова плаване е изпълнено с опасности. Корабите ти са нападнати от канибали, почти унищожени са от бурите. Подобно на Марлоу в „Сърце на мрака“ 28 28 Новела от британския писател Джоузеф Конрад. — Б.пр. си на края на света, в белите простори в края на картата. Минаваш покрай страната на кимерийците и там, където си очаквал да я намериш, влизаш в устието на река. Не просто някаква река, а огромна, широка четиринайсет километра и ако са погледнали нагоре по течението, когато са я пресичали, без край. Океан.

Най-сетне Грант започна да разбира.

— Проливът.

— Течението, минаващо от Азовско в Черно море, може да създаде впечатлението, че е огромна река. И те виждат онова, което очакват. Не пресичат. — Рийд почука с пръст по източната част на пролива. — И тук на края на света ще намерят Белия остров. Така трябва да е.

— Така трябва да е? — повтори с ирония Джексън. — Преди три дни трябваше да е Змийският остров. Едва не се уредихме с еднопосочен билет за Сибир, докато разберем, че сме сбъркали.

— Онова предположение беше основано на погрешните текстове. За бога, Филострат е различен. Бил е жрец на Хефест на Лемнос. В добавка неговият разказ съвпада с Омир.

— Разбира се, че съвпада — поклати Джексън глава. — Вероятно Омир е лежал на писалището му, докато е пишел своята книга.

— Всъщност „За героите“ е съзнателен опит да бъде „поправен“ Омир. Филострат не се съгласява с него, освен ако не почувства, че трябва, защото иначе ще подкопае своята литературна цел. Филострат трябва да е знаел нещо, щом поставя острова там.

— Може да не е знаел достатъчно — отбеляза Грант. — Факт е, че покрай брега източно от Керченския пролив няма пукнат остров.

Рийд се умълча.

— А какво ще кажете за самия пролив? — Джексън махна с ръка над картата, където двата бряга се събираха, за да оформят пролива. Западната част изглеждаше достатъчно монолитна, но източната приличаше на прояден от молци парцал, толкова беше прорязана от езера и заливи, че имаше повече вода, отколкото суша. — Целият район прилича на верига от острови, затлачени с тиня.

— Заради това са ниски и блатисти — обади се Грант, който ровеше в пилотския справочник. — В плочката се споменава планина.

— Освен това се казва, че са прекосили реката. Ако тази ивица земя някога е била разделена на острови, те ще са приличали на острови в Океан, тоест пролива. Трябва да погледнем по на изток.

— Там също няма острови — повтори Грант.

— Може би изобщо не е остров.

И двамата се вторачиха в Рийд, сякаш е мръднал. С разчорлените му коси и изтощени очи не беше трудно на човек да му мине подобна мисъл.

Джексън произнесе много бавно:

— След всичко станало се опитваш да кажеш, че Белия остров не е остров?

Рийд запази приличие, като направи физиономия сякаш се чувства неловко, макар Грант да знаеше, че това е само маска, надяната механично, докато мозъкът му зад нея продължаваше да щрака.