Том Харпър - Изгубеният храм

Рийд се присъедини към него. Дори на бреговата ивица на Съветския съюз той беше спретнато облечен: сако, жилетка и панталони. Единствената отстъпка на практичността бяха високите обувки. Черни армейски ботинки, които стърчаха неуместно изпод маншетите на панталоните от туид.

— Винаги се е смятало, че храмовете на героите благоприятстват растежа на сочна растителност около тях. Присъствието на героя повишавало плодовитостта.

— Този признак няма да ни улесни в търсенето.

Рийд не отговори. Беше се вторачил в пустия залив: погребалните високи крайбрежни скали, черното небе, пронизителните писъци на птиците и камъчетата, които потракваха като кости.

— Това описание ме кара да мисля, че този път сме попаднали на точното място — промърмори Рийд.

Чу се хрущене на стъпки по брега.

Грант се обърна и видя Джексън.

— Професоре, а сега накъде?

Рийд вдигна рамене.

— В „Одисея“ се говори за река. Смятам, че трябва да тръгнем по тази.

Заобиколиха залива по края, прецапаха по-плитките места през тръстиките, докато не стигнаха мястото, където реката се вливаше в морето. Хората на Ковалски се потяха под тежестта на оборудването, което трябваше да носят: освен пушките и своите раници, бяха нарамили търнокопи, лопати, бисматрона и някакви неща, които на Грант му заприличаха на шашки динамит.

Джексън стигна до малко островче от натрошени камъни и се обърна назад.

— Тази река има ли си име?

— Омир я нарича Ахерон — Река на скръбта.

Джексън поклати глава в пародия на отчаяние.

— Със сигурност знаеш как да ги избираш. Не ми казвай къде води, за да не провалиш изненадата.

Те тръгнаха покрай реката навътре в полуострова. Грант крачеше начело. През шубраците нямаше път или пътека. В тясната долина дърветата растяха толкова близо едно до друго, че бяха почти непроходими и скриваха небето, протегнали клоните си към светлината като ръце на прокълнати. Много от по-малките дървета изглеждаха напълно задушени от по-високите си съперници, но нямаше къде да паднат. Дори мъртви стояха изправени, а безлистните им трупове бяха почернели и гниеха. Единственият начин да преминат, беше да се придържат към реката, като подскачаха от камък на камък, а понякога просто преджапваха. За щастие не беше дълбока. Водата рядко стигаше по-високо от коленете им. Но дори тук трябваше да се борят с шубраците. От надвисналите над тях клони висяха като змии увивни растения, които се вплитаха в косите им, а полупотънали клони и пънове стърчаха от реката и се опитваха да ги препънат.

Не се виждаше нищо друго, освен вода и гора, но Грант остана с впечатлението, че долината се стеснява около тях. Дъното стана по-стръмно, а течението на реката се усили. Пред тях се чуваше шуртене, сякаш се носеше над дърветата. Стигнаха до подножието на малък водопад, бързо течащата вода бълбукаше и се пенеше. Недалеч напред се виждаха високи скали, които обхващаха небето като рамка на врата.

Шуртенето се беше превърнало в рев. Грант изкатери последните няколко скали, без да обръща внимание на водата, която го заливаше и мокреше ризата и панталоните му. Спря се на върха и се сви на един плосък камък.

Беше се изкачил на най-високо място в долината. Гората се простираше надалеч от двете му страни, извиваше се, докато се срещне с високите скали, и отново завиваше, за да се върне обратно от другата страна. Кръглото празно пространство между дървета се заемаше от широко езеро, което се оттичаше в реката, над която се беше изправил. Повърхността му беше черна и непроницаема, като се изключи подножието на високите скали, където се вълнуваше и пенеше под въздействието на водопада, който падаше стъпаловидно.

Джексън и Рийд се изкатериха и застанаха до него и тримата се скупчиха на скалата като корабокрушенци на сал. Ковалски и хората му останаха да чакат долу.

— Сега какво?

Рийд се загледа във водопада.

— Според Омир трябва да стигнем на място, където две други поточета се вливат в реката.

— Как се наричат? Реката на болката и Потокът на раните?

— Всъщност са Реката на огъня и Реката на риданието.

— Боже, съжалявам, че попитах.

Грант извади плочката от раницата си, разви я и се постара да я опази от пръските, които се носеха над езерото.