Том Харпър - Изгубеният храм

— На рисунката сякаш се виждат две реки. Освен ако това не са просто очертанията на планината. Какво показва бисматронът?

Джексън се спусна с мъка обратно, за да отиде при морските пехотинци. Грант го видя да вади бисматрона от кутията и да го пуска. Шуртенето на водата заглушаваше всички звуци, които може би издаваше, но стрелката едва помръдваше.

— Почти нищо. — Американецът се намръщи на циферблата. — Може би има нещо. Предполагам, че трябва да продължим. Можем ли да се качим там? — посочи върхарите до водопада.

Грант ги огледа. Нямаше да бъде леко. Скалите не бяха чак толкова високи — може би петнайсетина метра, но белият камък беше гладък като лед дори без финия слой вода от пръските на водопада.

— Разбира се — отговори той небрежно. — Имаш ли въже?

С един от войниците на Ковалски по петите Грант прецапа по брега на езерото до водопада. Беше трудно дори да се стигне до подножието на скалите. Те изглежда се спускаха дълбоко под повърхността на езерото, затова имаше малко камъни, на които да стъпи. Там, където дърветата и скалите се събираха, Грант спря да почине. Тук май нямаше къде да застане, освен може би на една издатина в камъка, щръкнала на няколко сантиметра от основата на високата скала. Грант надникна в езерото, но видя само собственото си отражение в черното огледало на неговата повърхност.

— Така или иначе съм мокър — измърмори той. Свали раницата, преметна намотката въже през рамо и скочи във водата.

Тя се оказа по-топла, отколкото очакваше, и в този край на езерото течението всъщност го притискаше към скалистите върхове, вместо да го влачи към водопада. Той ритна с крака и се набра на издатината, треперейки от ветреца. Скалата се извиваше към него и двамата се притискаха гърди в гърди. Не можеше да застане без усещането, че всеки момент ще падне назад.

Погледна към морския пехотинец, застанал на брега.

— Пожелай ми късмет.

Катерачеството не беше нещо непознато за Грант. Като дете беше прекарал безброй часове в катерене по варовиковите носове на Фламбъро. Като младеж се беше изкачвал по повече върхове и стени, отколкото можеше да запомни. Но това беше различно предизвикателство. Повърхността на скалата беше мека и неравна. Единственият начин да има някаква опора, беше да лази като гущер и да се вкопчва в малките неравности на камъка. Можеше да напредва единствено като плъзга ръцете си нагоре сантиметър по сантиметър. Дори на тази гладка скала пръстите му скоро се разраниха от триенето. Мокрите дрехи го дърпаха надолу, макар че ризата му лепнеше за камъка не по-зле от неговото тяло. Понякога тя сякаш беше единственото нещо, което го крепеше.

Погледна надолу. Беше грешка — не защото се страхуваше от високото, а защото видя колко малко разстояние е преодолял. Насочи отново вниманието си към скалата и продължи да се катери с усилие. За малко тя хлътна и Грант започна да напредва по-бързо. Но скоро отново се изду и почти надвисна отгоре му. Нямаше възможност да заобиколи надвисналия камък. Притисна буза в него и погледна надясно: оттам нямаше как да мине. Вляво водопадът изведнъж му се стори оглушително силен.

Ала нямаше друга възможност. Закрепи се колкото можа по-устойчиво в плитките неравности по лицето на скалата, повдигна се на пръсти и протегна ръка. Дланта му се стовари върху горния край на надвисналата скала. Ръката му потрепери, пръстите се впиха и усети малка гънка в камъка. Тъкмо навреме. Точно в мига, когато се вкопчи в нея, кракът му изгуби опора. Той подритна в опит да се закрепи за нещо, но ботинките му само се плъзгаха по камъка. За миг увисна и се залюшка в пространството, а цялата му тежест поеха върховете на пръстите.

Можеше да се пусне и да се довери на късмета, че ще падне в езерото. Но това изобщо не му мина през ума. Сантиметър по сантиметър, килограм по килограм се набра нагоре. Усещаше жилите в пръстите си дебели като буксирни въжета, а гърчът на мускулите беше почти непоносим. Дори костите го боляха. Отново се протегна нагоре и този път ръката му се хвана за нещо по-здраво. Надеждата му вдъхна сили, палецът му напипа малка вдлъбнатина в скалата и той се издърпа нагоре. С въздишка на облекчение се изкатери на една тераса. Беше малка, не по-широка от трийсетина сантиметра, но на Грант му се стори обширна като футболно игрище.

Когато дишането му се успокои, погледна нагоре. Все още беше доста под върха, но сега пътят щеше да е по-лесен. Малка пукнатина беше разцепила скалата, разстоянието бе достатъчно да напъха пръстите на ръцете и върховете на обувките в нея. След изтърпяното досега му изглеждаше почти като стълба. Той се закатери нагоре и най-накрая стигна върха. За миг остана да лежи, докато успокои дишането и масажира ръцете си.