Том Харпър - Изгубеният храм

— Какво намери?

Слабият вик отдолу го върна в действителността.

Рийд и Джексън все още стояха на камъка до реката, вторачени нагоре, приличаха на жаби върху листо от водна лилия.

Какво е намерил ли? Беше се изкачил на високия гребен на котловина със стръмни склонове, почти като потънала ливада. Нямаше дървета, само реката се виеше през гъстата трева. Беше изненадващо спокойно. Дори шумът от водопада изглеждаше далечен и приглушен. По някакъв странен начин мястото му напомни Шотландия. В далечния край на котловината пред друга висока скала две каменни колони стърчаха от земята подобно на бивни. Грант свали намотката въже от рамото и го завърза с моряшки възел около оголената част на здрав камък. След това го метна през ръба. Най-после седна и запали цигара. След няколко минути първият морски пехотинец се добра до горе, последван от Джексън и останалите. Рийд пристигна последен заедно с оборудването, вързан за въжето, което войничетата издърпаха. Не изглеждаше изстрадал от това изпитание — напротив, лицето му сияеше от вълнение.

— Забележително — отбеляза тихо той. — Тук е като изгубения свят на храбрия Кортес и неговите хора. Може би сме първите човеци, които стъпват на това място от три хиляди години.

— Да се надяваме, че други няма да дойдат.

Надолу по долината зашепна ветрец. Мокри като кокошки от изкачването по коритото на реката, всички затрепериха. Грант погледна назад към мястото, откъдето бяха дошли. Гористият склон скриваше плажа, а езерото изчезна зад размазано петно фина мараня.

Групата се насочи към колоните. Земята беше мека, а тревата гъста и изобилна. Див керевиз растеше в извивките на реката. Дълбока тишина изпълваше котловината.

Тя завършваше с друга висока скала, чиито стени се извиваха като носа на кораб, за да я заключат в себе си. Когато наближиха, разгледаха скалистите колони, които бяха зърнали от водопада. Бяха огромни: издигаха се от двете страни на реката, почти десет метра от основата до върха. Белият камък беше изгладен от природните стихии, но докато Грант ги гледаше, не можеше да се освободи от усещането, че има нещо незаличимо изкуствено в тях. Все едно колоните бяха покрити с разтопен восък, който все още повтаряше изработените от човешка ръка очертания под повърхността. Колкото повече ги гледаше, толкова повече убеждаваше сам себе си, че различава човешки форми, вплетени в камъка: издутини, които можеха да бъдат хълбоци и рамене, вдлъбнатини, където би трябвало да бъдат мегалитните талии. На самия връх, който трудно се виждаше от земята, всяка колона се изостряше като конус, който някога може да е бил глава. На около три четвърти от дължината на дясната колона имаше две издутини, за които Грант беше почти сигурен, някога са били гърди. Той ги посочи на Рийд, който кимна.

— Филострат описва две статуи в храма, „изработени от мойрите“. Твърди, че това били Ахил и Елена.

— Елена от Троя?

— Точно така: лицето, което спусна на вода хиляда кораба. — Забеляза объркването на Грант и се закиска. — Да, обикновено не я свързват с Ахил. Но съществува една нецензурна разновидност на легендата, според която е дошла да живее с Ахил на Белия остров.

— Защо ще го прави? Смятах, че целта на Троянската война е била да я върнат на нейния съпруг. Не се ли разваля краят, ако тя избяга с друг мъж?

— При това мъртъв — въздъхна Рийд. — Гръцките митове са били прочиствани и преподреждани неведнъж през последните две хиляди и петстотин години. Не на последно място от самите гърци, ужасени от бъркотията, която предците им оставили. Други разновидности на мита твърдят, че жената, дошла с Ахил, е Хеката или Медея, магьосницата, която обикновено е свързвана с Язон и аргонавтите. — Той вдигна ръце. — Можеш да избираш. Най-вероятно тези персонажи са просто различни страни на богинята майка.

— Жената със змиите?

— Точно така.

Грант отново се вгледа в дясната колона. Макар и ерозирала от вековете, му се стори, че вижда нещо по високата с тънък кръст фигура от камък. Спомни са малката статуетка от пещерата на Крит, а след това и Марина, обкрачила тялото му на хотелското легло с разкъсана блуза и протегнати нагоре ръце. Погледна часовника си. Осем часа до срока, даден от Курхозов. Разтърси глава, за да я проясни.

— Ако това са статуите, значи тук е мястото.

— Виж — посочи Рийд високите скали.

Скрити зад каменните колони, две поточета течаха по камъка. И двете бликаха от дупки в скалата, спускаха се стъпаловидно по дълбоко изровени канали, след това продължаваха своя път по почвата, за да се срещнат с реката на няколко метра от предната част на скалите. Повърхността на водата, където се вливаха, бълбукаше и призрачни валма пара се вдигаха от нея.