Том Харпър - Изгубеният храм

— Не знам. Важното е, че Марина не е виновна. Тя е пазила плочката в продължение на шест години, без да каже и думичка на някого.

— Вероятно не е знаела колко е ценна. Боже! Не трябваше изобщо да й се доверяваме! Ако научат шефовете във Вашингтон, ще ми отрежат топките и ще ми ги поднесат вместо пържени яйца за закуска.

— Ако е шпионка, защо ще си тръгва точно сега? Все още няма върху какво да стъпим, освен плочката, която Рийд е на път да разчете.

Физиономията на Джексън се сгърчи от ужас.

— Къде е плочката?

— В моята стая — отговори Рийд, който слушаше спора от безопасно място в ъгъла. На лицето му беше изписано неудобството на гост, принуден да слуша семейна караница. — Все още си е на мястото. Проверих преди десет минути.

— Мислела е, че ще се върне, защото е оставила нещата си в библиотеката.

— По дяволите, това само доказва колко е хитра. Умнико, не смяташ ли, че може да е оставила лъжлива следа единствено за да ни забави?

Нещо вътре в Грант се пропука. Преди Джексън да усети, че е в опасност, Грант прекоси с три големи крачки помещението и го вдигна за реверите. Блъсна го в стената и го разклати като плъх.

— Пусни ме.

— Ще те пусна, когато се извиниш.

— За какво да се извиня? Че съм обидил малкото ти комунистическо курве?

Не се знаеше какво щеше да направи Грант в следващия миг, ако не беше почукването на вратата. И тримата погледнаха към нея.

— Не сега — изръмжа Джексън.

Или думите му бяха твърде приглушени, за да бъдат чути, или чукащият просто не ги разбра. Вратата се отвори. Един от възрастните портиери стоеше на прага. Лицето му се издължи, когато пред очите му се разкри сцената на сблъсък между двамата разярени мъже.

— Телефонно обаждане — прошепна той и наподоби слушалка с малкия пръст и палеца. — Търсят господин Грант.

Грант веднага пусна Джексън и забърза след портиера, като едва не го бутна по стълбите от нетърпение. Точно щеше да вземе слушалката, когато Джексън му препречи пътя.

— Търсят мен.

— Добре, но искам и аз да слушам. Има ли дериват? — попита той жената на рецепцията и направи същия жест с пръстите като портиера преди малко. — Има ли друг телефон?

Тя му посочи другия край на плота и пренареди щекерите на телефонната централа, след това кимна.

Грант и Джексън едновременно посегнаха към слушалките.

— Аз съм Грант.

По линията се чуваше съскане и електрически пукания, но гласът беше ясен и хладен.

— Казвам се Курхозов. Държа твоята приятелка.

Сърцето на Грант заби ускорено, но той не каза нищо.

— Ще ти я върна в замяна на плочката.

В другия край на плота Джексън закри микрофона с ръка и каза безгласно:

— Печели време.

— Твоят приятел Белциг открадна плочката.

— Има второ парче. — В гласа на руснака се промъкна опасна острота. — По-важното парче. Ти го открадна от къщата на французина.

— Оставихме го в Гърция.

— Заради твоята приятелка се надявам да не е така.

— Така или иначе няма да ви е от полза, защото не можете да прочетете написаното.

— Ще проверим това сами, когато ни я дадеш.

— Не мога.

В гласа на Курхозов отново звънна острота.

— Ще го направиш. Ще се срещнем на ферибота Юскюдар утре по това време. Носи плочката.

Линията прекъсна.

— Сега приемаш ли, че Марина не работи за тях?

Джексън сякаш се готвеше да каже нещо, но като видя опасния поглед на Грант, реши да премълчи. Вместо това се обърна към Рийд.

— Как се справяш с превода?

Професорът доби печален вид.

— Тази сутрин смятах, че съм се справил. Но днес следобед установих, че е все едно да вадиш думи от цилиндър на фокусник.

— Можем ли по някакъв начин да ти помогнем? — попита Грант.

— Как например? — подхвърли саркастично Джексън и дръпна от цигарата си. — Ако той не може да я разчете, ти още по-малко би могъл. За мен и бездруго всичко това е шибан гръцки.

Беше стара шега, но оказа неочаквано наелектризиращо въздействие върху Рийд. Той се изпъна като бастун, вторачи се в Джексън, след това скочи на крака.

— Извинете — измърмори и хукна към вратата.

— Мамка му, какво…

Джексън и Грант го последваха в съседната стая. Намериха го клекнал до леглото да рови в разхвърляните наоколо листове.

— Какво има?

Той се обърна към тях. Светлосините му очи бяха широко разтворени, но сякаш не ги виждаше.

— Мисля, че го разчетох!

Този нощ никой не мигна. Грант и Джексън на смени пазеха в коридора, бореха се срещу настъплението на съня с безброй цигари и чаши кафе. Рийд не се нуждаеше от стимуланти. На всеки час чукаха на вратата му, за да питат дали има нужда от нещо. Така наведен над писалището, в кръг от светлина, навлякъл халат върху всекидневното си облекло, той драскаше яростно и се стори на Грант като герой от легенда, който работи цяла нощ, за да открие философския камък. Може би Румпелщилцхен, който иска да извлече злато от хартия и лепило.