Морис Льоблан: Кухата игла

Той сграбчи ръката на Изидор и му показа Раймонд, която вървеше пред тях.

— Виж! Когато върви, тялото й леко се полюлява и не мога да я гледам без вълнение… Всичко в нея: движенията, спокойствието, нейният глас, мълчанието — всичко еднакво събужда в мен възторг и любовен трепет. Дори това, че стъпвам по нейните следи, ми носи истинска наслада. О, Ботрьоле, ще забрави ли тя някога, че съм бил Арсен Люпен? Ще забрави ли миналото ми, което толкова мрази?

Овладя се и заяви бодро:

— Ще забрави! Тя ще забрави, защото заради нея се отказах от всичко! Пожертвах Кухата игла, моите съкровища, моето могъщество, моята гордост… пожертвах всичко… Искам да бъда… любещ човек… честен човек, защото тя може да обича само честен човек. След всичко, което преживях, нима ще ми бъде трудно да бъда честен човек? Това по-малко позорно ли е от всичко останало…

Шегата неволно се изтръгна от него. Той продължи да говори спокойно, твърдо и в гласа му вече не се долавяше ирония. Мърмореше със сдържана сила:

— Знаеш ли, Изидор, че от всички радости, които вкусих в пълния ми с приключения живот, нито една не може да се сравни с нейния поглед, когато е доволна от мен… Тогава се чувствам съвсем слаб и изпитвам желание да плача…

Плачеше ли той? Изидор се обърна към него и видя, че в очите му се появиха сълзи. Сълзи в очите на Люпен! Сълзи от любов!

Приближиха до старата врата на чифлика. Арсен се спря.

— Защо ме е страх?… Това е самовнушение… Нима приключението с Кухата игла не свърши? Нима съдбата няма да приеме развръзката, която избрах?

Много обезпокоена, Раймонд се обърна.

— Сезарин тича насам!

Наистина жената на пограничния пазач тичаше от чифлика към тях. Люпен се спусна към нея:

— Какво има? Какво се е случило? Говори де!

Объркана, едва дишайки, Сезарин прошепна:

— Един човек… видях в салона един човек.

— Англичанинът от сутринта ли?

— Да… но другояче облечен…

— Той видя ли те?

— Не. Видя майка ви. Госпожа Валмер го срещна, когато той вече си отиваше.

— Добре, и какво стана?

— Каза й, че търси Луи Валмер, че бил ваш приятел.

— А после?

— Госпожата каза, че синът й тръгнал да пътешества… дълго време нямало да се върне… може би няколко години…

— И той отиде ли си?

— Не. Почна да прави знаци от прозореца, който гледа към равнината… като че ли викаше някого.

Люпен се поколеба. Силен вик процепи въздуха.

— Това е майка ти — извика Раймонд. — Това е нейният глас!

Той се спусна към нея, повлече я с дива страст.

— Ела… да бягаме…

Но веднага се спря.

— Не… не мога… това е ужасно… Прости ми, Раймонд… старата жена е там. Остани тук, Ботрьоле, пази я!

Спусна се покрай ограждащия чифлика храсталак, обиколи го и затича към вратата, която бе обърната към равнината.

Раймонд, която Изидор не можа да задържи, пристигна почти едновременно с него. Скрит зад дърветата, Изидор видя трима мъже в пустата алея, която водеше от чифлика към пътя. Единият от тях, най-високият, вървеше напред, а другите двама държаха под ръка жена, която се опитваше да се отскубне и охкаше жално.

Здрачаваше се, но Ботрьоле позна Шерлок Холмс. Жената изглеждаше много възрастна. Бяла коса ограждаше бледото й лице.

Четиримата се приближиха.

Стигнаха до вратата. Холмс отвори едното крило. В този момент Люпен излезе напред и се изправи. Застана пред англичанина високомерно и гордо.

Дълго време двамата се гледаха. Една и съща омраза бе изписана на лицата им. Не помръдваха.

— Заповядайте на хората си да пуснат тази жена! — със странно спокойствие изрече Люпен.

— Не.

Като че ли и двамата се страхуваха и събираха всичките си сили. Не произнесоха излишни, предизвикателни и насмешливи думи. Настъпи пълна тишина, гробна тишина.

Онемяла от ужас, Раймонд очаквате изхода от мълчаливата борба. Ботрьоле я улови за ръцете и тя не можете да помръдне.

След миг Люпен повтори:

— Заповядайте на хората си да пуснат тази жена!

— Не.

Тогава Люпен започна:

— Слушай, Холмс…

Но млъкна, като разбра смешната непотребност на думите. Какво представляваха заплахите за този безкрайно горд и силен човек, който се казваше Холмс?

Решен на всичко, той бързо мушна ръка в джоба на палтото си. Англичанинът изпревари движението му, скочи към пленницата и долепи дулото на револвера си до челото й.

— Не мърдай, Люпен, me стрелям!

Двамата му другари извадиха револверите си и ги насочиха към своя противник. Арсен се изправи, овладя се, мушна ръце в джобовете, откри гърди и повтори: