Морис Льоблан - Кухата игла

Върху измъченото му лице се появи израз на такава дълбока тъга, че Изидор почувства съжаление. Люпен протегна ръка към хоризонта и продължи:

— Но най-тъжното е, че трябва да напусна всичко това. Аз, кралят на феерията, кралят на Кухата игла! Чудно, неестествено кралство! От Цезар до Люпен… Каква съдба!… Оттук аз управлявах света. Вдигни тази папска корона, Ботрьоле… Виждаш ли този двоен телефонен апарат? Отдясно е връзката с Париж — специална линия. Отляво е връзката с Лондон — специална линия. Чрез Лондон се свързвам с Америка, Азия, Австралия. Във всички страни имам кантори, търговски агенти, наемни лица. Истинска световна търговия! Истинска борса на произведения на изкуството и старини. Ботрьоле, понякога идват моменти, когато могъществото ми замайва главата. Понякога се опиянявам от сила и власт…

Долната врата поддаде. Чу се как Ганимар и помощниците му тичаха из залата и търсеха… След миг Люпен тихо подзе:

— И ето всичко свърши… Яви се една русокоса девойка с хубави тъжни очи и честна душа… И всичко свърши… Аз сам разруших непристъпната крепост… Всичко ми се струва абсурдно и непотребно… За мен съществуват само русата коса… тъжните очи и чистата душа…

Ганимар и помощниците му се изкачваха по стълбата. Силен удар разтърси вратата, последната… Люпен рязко улови младежа за ръката.

— Разбираш ли, Ботрьоле, защо напуснах бойното поле преди няколко седмици, когато можех да те унищожа? Разбираш ли защо успя да дойдеш тука? Разбираш ли, че аз освободих всичките си хора, като им дадох полагащата им се част? Ти точно тях срещна през нощта на брега. Сега всичко разбираш, нали? Кухата игла — това е приключението. Докато тя е в ръцете ми, аз съм авантюрист. Изгубя ли я, скъсвам с миналото си и почвам нов живот на спокойствие и щастие. Вече няма да се червя от погледа на Раймонд. Нов живот… — обърна се ядосано към вратата и извика: — По-тихо, Ганимар, още не съм свършил речта си!

Ударите се сипеха един след друг. Изглежда разбиваха вратата с греда. Изидор гледаше Люпен и изгаряше от любопитство: не можеше да разбере постъпките му. Люпен предаваше Иглата и себе си. Какво смяташе да направи? Можеше ли да се изплъзне от Ганимар? Къде се намираше Раймонд?

През това време Люпен мечтателно продължи:

— Честен… Арсен Люпен честен… няма вече да краде… ще живее като другите… А защо не? Нямам никаква причина да мисля, че няма да мога… Но остави ме на мира, Ганимар! Ти не знаеш, безподобни идиоте, че сега ще произнеса исторически думи и че Ботрьоле ще ги предаде на потомците ни! — той се засмя. — Само губя време. Ганимар никога няма да разбере важността на историческите ми думи.

Взе парче червен тебешир, приближи се до една скамейка, стъпи на нея и написа на стената с големи букви:

„Арсен Люпен завещава на Франция всички съкровища на Кухата игла при единственото условие те да бъдат изложени в специални зали на Лувъра, които да се наричат «Зали на Арсен Люпен».“

— Сега съвестта ми е спокойна — прошепна той. — Аз и Франция сме квит.

Полицаите удряха вратата с всичка сила. Една от дъските се счупи. През образувалия се отвор се показа ръка и се помъчи да стигне ключалката.

— Дявол да го вземе, Ганимар е решил поне веднъж да доведе работата докрай! — Скочи към вратата и извади ключа. — Удряй, драги, тази врата е здрава… Аз имам още време… Сбогом, Ботрьоле… И ти благодаря!… Защото ти не помагаш на нападението. Ти си много деликатен!

Приближи се до един голям триптих на Ван дер Вайден, който изобразяваше поклонението на влъхвите. Отдръпна дясната част на картината, откри малка врата и улови дръжката.

— Щастлив лов, Ганимар!

Разнесе се гърмеж.

— Ах, нехранимайко, право в сърцето! Отиде един от влъхвите! Право в сърцето!

— Предай се, Люпен! — изрева Ганимар, като пъхна дулото на револвера през пролуката на вратата; през нея се виждаха и святкащите му очи. — Предай се, Люпен!

— Нима гвардията се предава?

— Ако мръднеш, ще те застрелям!

— Не можеш! — отскочи встрани Люпен.

Наистина през отвърстието на вратата Ганимар не можеше да стреля към него… Но единственият изход, на който разчиташе — малката врата зад триптиха, се намираше право пред Ганимар. Ако се опиташе да избяга, щеше да се изложи на куршумите на полицая.

— Дявол да го вземе — засмя се той. — Драги Люпен, не трябваше толкова много да бъбриш.

Още една дъска отстъпи под ударите на полицаите и Ганимар можеше да действа по-свободно. Не повече от три метра отделяха противниците. Но витрина от позлатено Дърво защитаваше Люпен.