Морис Льоблан - Кухата игла

— Но един ден…

— Един ден измамата ще се открие? Какво от това? На гърба на всяка картина ще намерят подписа ми и всички ще узнаят, че съм събрал тези шедьоври за моята страна. В последна сметка постъпих като Наполеон в Италия… Ето ги четирите Рубенса на граф Дьо Жевър…

Ударите вътре в Иглата не преставаха.

— Това е нетърпимо! — възмути се Люпен. — Хайде да се качим по-горе!

Нова стълба. Нова врата.

— Залата на гоблените.

Те се съхраняваха навити и завързани.

Изкачиха се още нагоре и Ботрьоле видя залата с часовниците, залата с книгите (великолепни подвързии и уникални томове); залата с дантелите, залата с миниатюрите.

На всеки етаж кръгът на залата намаляваше. И всеки път шумът от ударите се отдалечаваше.

— Последната — съобщи Люпен, — залата на съкровищата! Тя се различаваше много от другите. Имаше кръгла форма, но стените й представляваха конус, гледан отвътре. От пода до върха на Иглата имаше най-малко 15 — 20 метра. Към брега нямаше прозорци, но към морето имаше два големи прозореца и в залата влизаше обилна светлина. Подът бе от скъпо дърво с концентрични рисунки. Покрай стените имаше картини и витрини.

— Тук са бисерите на моите сбирки — обади се Люпен. — Всичко, което видя, се продава. Едни скъпоценности идват, други си отиват. Такъв е занаятът ми. Тук, в това светилище, всичко е свещено. Тук е събрано най-хубавото от най-хубавото. Погледни, Ботрьоле, тези халдейски амулети, египетски огърлици, келтски гривни… Погледни тези статуи, тази гръцка Венера, коринтски Аполон… Погледни тези танагри! Освен тези, които виждаш във витрината, в цял свят няма нито един истински танагьр. Колко ми е приятно, че мога да го кажа!… Гледай, гледай хубаво, Ботрьоле! Ето чудото на чудесата, гениалното произведение, Джокондата на Да Винчи, истинската! На колене, Ботрьоле, пред теб стои олицетворението на жената!

Настъпи дълго мълчание. Отдолу ударите се приближаваха. Най-много две-три врати ги отделяха от Ганимар. В откритото море се виждаха черният гръб на торпильора и лодките, заобикалящи скалата. Младежът попита:

— А съкровището?

— А, значи ти се интересуваш от съкровището! И тълпата ще бъде като теб!… Добре, ще бъдеш удовлетворен.

Силно удари с крак, разклати един от съставящите паркета кръгове, повдигна го като капак на кутия и откри кръгла вдлъбнатина, издълбана в скалата. Тя се оказа празна. Малко по-нататък направи същото. Откри се друга вдлъбнатина. И тя се оказа празна. Три пъти повтори същото. И трите скривалища се оказаха празни.

— Какво разочарование! — засмя се Люпен. — При Людовик XI, Анри IV, при Ришельо тези скривалища са били пълни. Но помислете си само за Людовик XIV, за Версай, за войните! Помислете само за Людовик XV, за Помпадур, за Дюбари! С каква алчност са грабили оттук… Вижте, нищо не е останало… Не, останало е нещо: шестото скривалище! Никой от тях не е посмял да го пипне. Последният източник… Погледнете!

Той се наведе и вдигна капака. В скривалището лежеше железен сандък. Люпен извади от джоба си особен ключ и отключи сандъка.

Пред очите на Изидор се откри безподобна гледка. Светеха всякакви скъпоценни камъни: сини сапфири, огнени рубини, зелени изумруди; златисти топази…

— Гледай, момчето ми! Те са отмъкнали всичкото злато, всичкото сребро, но не са пипнали сандъка със скъпоценностите. Погледни обковите. Тук са събрани предмети от всички страни, от всички векове. Тук са зестрите на кралиците. Всяка от тях е донесла по-малко: Маргарита Шотландска, Шарлот Савойска, Мария Английска, Катерина Медичи, всички ерцхерцогини на Австрия, Елисавета, Мария-Тереза, Мария-Антоанета. Погледни тези бисери и диаманти, Ботрьоле! Няма нито един, който да не е достоен за една кралица! Дори „Регентът на Франция“ не е по-хубав от тях!

Той стана и вдигна ръка за клетва.

— Ботрьоле, кажи на света, че Люпен не е взел нито един скъпоценен камък от кралския сандък, нито един, кълна се! Аз нямах право на това! Това богатство е на Франция!…

Долу Ганимар бързаше. По ударите можеше да се разбере, че вече напада предпоследната врата, която водеше към залата на миниатюрите.

— Нека оставим сандъка отворен — каза Люпен, — а също така и всички тези скривалища, всички тези малки, празни гробове…

Обиколи залата, спря се пред някои витрини, погледа няколко картини и замислено каза:

— Колко е тъжно да се напусне всичко това! Тук прекарах най-хубавите си часове с тези неща, които толкова обичам… Повече няма да ги виждам, повече няма да ги пипам!